Вместо представяне

My photo
Аз съм отявлен епикуреец, всеяден четолюбец, преоткрил се гурман - повече дегустатор, Дон Кихот, заклет романтик, работохолик, киноман със заложби на кинокритик. И още: свръхемоционална, истинска, пишеща! Четете ме, съдете ме, но и ме усещайте! Защото аз съм повече чувство, отколкото разум, повече душа, повече от това, което този свят иска от мен, и много по-малко!

Tuesday, September 24, 2013

Великият Гетсби или Величественият Ди Каприо



 
Дълго отлагах гледането на този филм, още по-дълго споделянето на мисли за него в блога. Прекарах месеци в опити да автоамнезирам впечатленията си от книгата и да отворя нетърпението си за филма като за непрочетена книга.
 
Резултатът – разтърси ме. Не кинопрочита на великолепното произведение на любимия ми Фицжералд, а играта на величествения (вече) в моите очи Ди Каприо. Блудкавата и захаросана на пръв поглед холивудска звездичка от Титаник се оказа Титани-ч-ен Талант, чутовен бих го нарекла, колкото и не на място да стърчи в настоящите редове този епопеичен епитет.
 
Ди Каприо наистина стърчи сред всяка актьорска сбирщина през последните години и е способен без усилия да „обрече” всяка лента на успех. След  превъплъщението му в Гетсби, същият се нарежда в ТОП 3 на актьорите, които обожавам, а аз тържествено обещавам на себе си, че няма да гледам повече киноадаптации на нито една в ТОП 50 на любимите ми книги...освен ако в тях не участва Леонардо.
 
Филмът е нещо средно между ретропародия и ням черно-бял шедьовър. Толкова го харесвам и толкова съм разочарована едновременно, че мислите ми ще прозвучат шизофренично, но пък нека ми е простено - родени са не от киноманския ми мозък, а от пристрастията на сърцето ми.
 
Образите  са недовършени, щрихирани, нахвърляни безразборно и безотговорно като пръски боя върху лентата. Сякаш някой изкусен хирург се е заел да прави емоционална дисекция на всеки герой, но след като извади 2-3 пласта проникновения, минава към следващата маса и следващия труп, изгубил търпение към мисията си да бъде последователен и да реже дълбоко...Докато не помогне на всеки един обект да бъде осакатен до степен на петно вместо завършен  рисунък.
 
Изключение, разбира се, прави Гетсби, чиито щрихи Леонардо сглобява в пълнокръвен, трагичен, противоречив, харизматичен образ.
Зрелищно, съзерцателно, разхвърляно, докосващо, омагьосващо, объркващо, хипнотизиращо  - всичките тези емоционални кадри минават през главата ти в забавен каданс, докато гледаш, а след края  - се чувстваш празен и опустошен! Искат ти се още 2 часа и половина нищо-неслучване и много – неказване! А едновременно с това ирационално желание, те обзема облекчение, че е свършило!
По следите на изгубеното време, на илюзиите, амбициите, еуфорията и депресията на изгубеното поколение – няма нещо, което да допада повече на романтичното, носталгичното и драматичното ми аз.
Няма образ, който да приляга по-силно на идеалистичните, очевадно объркани представи за мъж! Гетсби е един от имагинерните литературни избраници на сърцето ми, но ако преди за мен е бил строен, харизматичен брюнет с пронизващ поглед, отскоро е приел образа на Леонардо, а вярвайте ми – никога в живота си не съм бивала привличана от русоляви, дребни субекти.
Рискувайте да гледате този филм, той няма почти нищо общо с книгата, но има много общо с актьорска виртуозност, рядко заснемана напоследък по холивудските ширини!

 

Sunday, September 15, 2013

18% Сиво - Захари Карабашев


„За да се намериш, трябва преди това да се изгубиш.”

Списъкът ми с чакащи да бъдат прочетени български автори не е голям и е пермаментно чакащ. На нощното ми шкафче все се намира място за внушителна тухла преводна проза,  която бива заменена от следваща подобна.
Преди месец ме обзе нечовешка българофилологическа вина и в пристъп на искрено разкаяние закупих 5, цели 5! произведения на родни писачи.
Откритие номер 1! 5 от 5 са с черни корици! Или жалят нероденото второ Възраждане на българската книжнина или аз съм много далеч от модните графични тенденции в книгоиздаването.

С какво да започна, с най-черната, пошегувах се сама със себе си и решително разгърнах 18 % сиво на Захари Карабашев.
Трето издание, бре! (гугъл-вам името на автора и разбирам с бекрайно изумление, че книгата, която държа в ръцете си, е претърпяла три издания за няколко месеца и е класирана сред стоте най-любими книги на българите.)

Мразя да ми разказват книги и филми, затова и избягвам да го правя, а с тази дори не бих опитала! 18% сиво не може да бъде резюмирана, тя може да бъде почувствана, видяна, погълната, смляна, преживяна (от преживям, не преживявам) пак и пак.
И все пак - в името на жокерите - ще опитам да хвана тънката сюжетна линия за единия край и да я проследя до края. Жули като конопено въже и гали като копринен шал едновременно.

Свободна млада душа с наръч мечти за из път, голямата любов, бягство в страната на неограничените възможности, където всички мечти се сбъдват...или не, борба, самота, изгубване, загуба, отричане, отново бягство от себе си...към себе си, признаване, най-после шанс да се сбъдне мечта, но душата се оказва кастрирана за мечтаенето.
Споделената любов като презумпция за нечия цялост никога не ме е изпълвала с възторг, но в случая я прегръщаш радушно тази презумпция, приемаш я с цялото си същество и си готов заедно със събиращия парчетата от себе си да бягаш от истината, за да се опазиш от нея, да оцелееш - макар и нецял...

Не знам дали Карабашев е добър фотограф, но словесните му фотоси са превъзходни, а стилът му – къртещо (мразя тази дума) ровичкащ в собственото ти бунище и многопластов, макар че често се доближава до телеграфичен и процентът на непрогледното черно, откровено циничното и натуралистичното да депресира и отвращава нерядко.

Емоционалните нюанси обаче са толкова дълбоки, цветни и калейдоскопични, че превръщат четивото в побъркващо интригуващ, обсебващ роман от черно-бели визии, които оставят шантаво пъстри отпечатъци в душата ти...

За мен лично това пътуване към себе си, по пътя на изгубването, беше страшно, вълнуващо, разтърсващо, весело, тъжно, носталгично, ретро, интимно, запомнящо се...

Не ти се иска да го оставяш сам в колата този луд човек, прекосяващ Америка, искаш прашният път през пустинята никога да не свършва, а ти да стоиш вдървен от емоции на изтърбушената седалка до шофьора и да поглъщаш черно-циничните му мисловни кадри като бял екран, защото знаеш, че надписът КРАЙ ще е изписан с бяло.

Има ли бяло – да не повярваш, да! Надеждата витае като ефирен, симпатичен призрак някъде между 275 –те страници на книгата. Най-хубавото е, че тя остава...след мрака, смъртта, отричането...Надежда от 18% сиво – почти бяло на фона на загубите, които всички ние оставяме след себе си ...като трохичките, които хвърляме, за да се намерим отново...пълни или поне непразни от надежди.




Wednesday, September 11, 2013

ПРОФИЛ на универсалния кандидат – служител от ново поколение

 
  • Той/Тя е като универсален боец, хвърля се във всякакви междузведни войни на пазара на труда, без оглед на необходимата подготовка или снаряжение
  • Маркира всички категории позиции в jobs.bg, именно защото е универсален и многоподготвен
  • Той чете само заглавието на обявата и не губи нито секунда повече в проучването на излишни изисквания, преди да натисне бутона Кандидатствай
  • Предпочита да започне професионалната си кариера с позиции като Мениджър, Директор, Президент и не се свени да се „глави” за висши постове
  • CV-то му е мобилно, може да включва всякакви екстри и опит, към които работодателят има претенции, без оглед на действителността, а именно – едва завършено средно в родното местенце, независимо дали е city или  town. Всъщност месторождението често бива фалшифицирано с цел бележене на голяма червена точка.
  • Той/Тя смело и с апломб си измисля завършени колежи и езикови курсове в чужбина, квалификации, с които всеки научен работник би се гордял и умения, които старателно копи-пейства от чужди биографии.
  • Нивото на владеене на английски език винаги е отлично, независимо че речникът му се изчерпва с 30 задължителни фрази като Do you speak English, My name is …, How are you...
  • Снимката, прикачена към CV-то нерядко е кадър от нарочно заснета модна сесия с арсенал от оскъдни дрешки, тежък грим, високи токчета (ако е в цял ръст)и нацупени устни за авторитет или пък татуирани, напомпани с пот мускули на професионален боксьор.
  • Универсалният служител се явява на интервю грижливо барнат и с цялото галактическо самочувствие, което замества незнаенето и неможенето на почти нищо.
  • Ако случайно бъде нает на работа, универсалните и хипернахалните девойка или младеж се чувстват длъжни да споделят с целия колектив цялата си измислена биография, като започнеш от пътешествия до екзотични дестинации, завидно имотно състояние ( да се неначудиш защо иска да започне работа за 600 лева при майка, баща, чичо, лелинка милионери) и приключиш до календарчето с месечния цикъл или списъка със завоевания от срещуположния пол.
  • Те допускат по 3 правописни грешки в дума, но са си наколекционирали  по 3 висши образования, изръшкани за 25 години. Не притежават дипломи за въпросните, защото им предстои само дипломиране, а от работа нямат време да направят тази последна „незначителна” стъпчица.
  • Общата им култура се изчерпва с грандиозни познания само в сфери като мода, макиаж, пластична хирургия и здравословен начин на живот.
  • Служителят от ново поколение е едно неделимо цяло със смартфона си от ново поколение,  с него ляга, с него става, работи,  вайбър-ира, фейсбукира.
  • Компенсират всички пропуски с наглост и повече от всеки друг владеят стратегията „Нападението е най-добрата защита”.
  • Универсалното амбициозче винаги е дразнещо, напористо и мултиплицирано. Има го на всяко интервю и се промъква във всеки офис.
  • И да си дойдем на думата - Любимото място на универсалния кандидат – служител е jobs.bg със  стотиците ръководни длъжности, които им се падат по рождено и придобито право.
  • Горното е есенция от моя персонален опит в интервюиране, мениджиране и колегиране с универсални всичко-знам-и-могчета от ново поколение. Не генерализирам, не слагам всички в един кюп, но тенденцията заслужава моето особено внимание и надявам се, вашето!


Monday, September 9, 2013

На 9-ти септември - Сладки спомени за детството!

 
Обичам 9-ти септември. Обзема ме една такава умилителна соц-носталгия, че ми иде да грабна трикольорче и да хукна да диря манифестация, да си намеря местенце в стройните редички от чавдарчета и пионерчета и ведро да помахам на костюмираните чичковци на трибуната, които гарантирано хващаха тендовагинит за тези няколко часа, в които се изтъпанчваха като статуи пред въодушевените погледи на многолюдното шествие (после предполагам са ходили на кални бани за възстановяване на сухожилия и нерви.) Бели блузки, изгладени връзки в синьо и червено, китки, набрани от градината, пременени в нови тоалети майки и татковци, щастливи семейства, прибиращи се заедно у дома.
После - празничен обяд с кюфтета и пържени картофки или печено пиле. ММММ, няма вече такова, независимо дали е ДЮК или е искало да отлети на юг, точно преди нелепата си кончина!

Всяка година на 9-ти септември си подарявам пътуване в www.detstvoto.net

А там е цветно като дъвки Идеал, вкусно е като шоколад Млечна крава, хрупкаво като любимите ми бонбони - дражета Пролет, освежаващо като чаша леден сайдер и алтай, томително уютно и любвеобилно, така както само детството от соца може да бъде.

Обичам тези телепортации - като звънец за междучасие, като летен лагер, като голямата ваканция.



Рано сутринта виртуално си измивам зъбите с детски комплект Лайка - за зъбки, бели като гъбки.

Закусвам кисело мляко от стъклено бурканче с алуминиева капачка, щедро смесено със сладко от горски ягоди, които сме брали заедно с мама - в полите на Пирин - зрънце сладост по сладост.


Викам най-добрата ми приятелка и играем на книжни кукли от руски списания - часове наред.

После с махленските другарчета имаме сбор на Тимуровската команда, готвим културно - масова програма за голямата вечер, на която ще събираме средства с благотворителна цел...

Следва съвместно посещение на малката сладкарничка да се почерпим за добре свършената работа с швепс ананас - абсолютно вълшебство!

За обяд никой не иска да се прибира, бабите ни подават по една дебела филия бял хляб България,  поръсен с олио и домашна шарена сол...(Пак с пипер да поръся филия)



Следобяд слушам приказки на плочи...Ех, грамофонни времена!

Надвечер яхаме Балканчета и Украйни и се понасяме в шеметно препускане по улиците, свободни от автомобили...


Следва криеница, гоненица, народна топка! До здрач, докато от всички прозорци спокойни родители не започват да викат един през друг имената ни, неочаквайки да се отзовем скоро...Истинска Симфония за дребното като малко топло юмруче провинциално щастие, стиснало ръждив петак, за свободни деца, за които улицата не е заплаха, а арена на безгрижни игри, неограничавани от скрупулите на зрелостта, на въображение без граници и без компютри, на истински приятелства без Фейсбук, на моменти, които с вълшебна пръчица можеш да извикваш в мислите си, докато си жив...

На люлякови вечери, на утрини с птичи песни, на идеали и мечти, на първи любови и целувки в тъмното, на възглавници, пълни с мисъл за още по-хубавото утре, което животът ти обещава!


Тази вечер ще напълня с пухчета от детски оптимизъм моята възрастна възглавница от гъши пух. Ще положа главичка на нея и ще сънувам цветно, без мисъл за утре, с много щастливи спомени от онова вчера, което е най-хубавата част от живота ми!

P.S. Всички снимки са взети назаем от сайта www.detstvoto.net