„Диви Истории“ (Wild Stories): черни, смешни, истински

Диви, уродливи, но истински 6 истории, събрани в една филмова лента. Започват от нищото и свършват пак там...

Ще ви подскажа само, че въвеждащата първа част е „вдъхновена“ от пилот – убиец/самоубиец и разликата между въпросния герой и печално известния Андреас Любиц е, че първият познава всички пасажери на борда! 

Както се казва, обещаващо и твърде актуално начало.

 

Историите, разказани от аржентинеца Дамиан Шифрон, са наглед утопични, като някакъв рядък вид натуралистични откровени извращения, извадени от полицейските хроники, всички до една истински шедьоври, в сиво и черно. Насилие, безсилие и отмъщение плетат главните сюжетни нишки с такава тънка психологическа паяжина, че неусетно се оказваш пленен против волята си в капан от неочаквани развръзки, които не ти дават дъх да си вземеш от потрес и истеричен смях едновременно.

И всяка следваща те заслепява с прозрението, че това е живият живот и можеш по всяко време да се озовеш на мястото на „жертвите“ му.

 

Семейство, общество, държава са клоаките на всяка отделна непрогледно черна дивотия.

Убийствен черен хумор и сарказъм изпълват всеки един киномиг, придавайки документален натюрел на художествената измислица. Трилър, драма или комедия, това е трудно дефинируемо, защото границите са нарочно и майсторски размити до степен на насилие над еднозначието.

 

Безбройните номинации, включително и за Оскар, както и Оценката 8.2 в imdb са напълно заслужени, филмът е истинска бомба със закъснител, която избухва в съзнанието на зрителя и го кара да отвори широко очи за уродливите измерения на битието и света, в който живуваме.

Едновременно с въпроса: Не е ли истинско удоволствие да изгубиш понякога контрол, да освободиш звяра в себе си, и доколко можем да контролираме тези трансформации!?

Колко тънка е тънката червена линия между хуманното и бруталното...?

В края на 120-те минути ще изкристализира един единствен въпрос: Колко диви са тези Wild Tales? И ще си дадете истински подивели от истина отговори!

Свети Винсент – за светците и грешниците сред нас

От година не съм попадала на лента, която от самото начало да ме докосне с онзи специален презантиман за специалност, да влезе в графата „запомнени“ и даже да я споделя.

Не обичам истории за светци, особено за такива, дето и Богу не са драги. Тази ме изпълни, защото „светията“ Винсънт е заклет грешник с ореол от човечност, която само едни детски очи могат да зърнат.

Възрастният ще се взре в рогата му, ще го замери с камък, ще го отрече, ще се разграничи, ще си изпише вежди, избождайки очите на незрящия или непрогледналия...

 

Бил Мъри е просто блестящ  в ролята на нихилистичен, саркастичен темерут-пенсионер – ветеран от войната във Виетнам, който поема срещу заплащане грижите за детето на новата си съседка – самотна майка. Актьорската му игра произвежда толкова въздействащ образ, че у зрителя не остава съмнение, че Бил играе самия себе си. Оттук насетне тази идентификация ви кара просто да потънете в историята, с очакванията си и предразсъдъците си и въпреки тях.

 

Всичко, което Винсент има, са огромни дългове, любима котка, болна от Алцхаймер съпруга, приятелка – бременна стриптизьорка, страст към чашката и конните надбягвания,.

Странната дружба между заклетия грешник и Съседското дете е предсказуема, по презумпция логична, но умилително симпатична едновременно. 

 

Винсент открива изгубеното си в безпътица от неудачи „АЗ“, а малкият Оливър му помага да го направи с цялата детска невинност и неузрялата  си склонност да дели хората на ангели и демони. В замяна Винсънт му „преподава“ уроци по мъжество в движение, като го развежда по всички спирки на „греховете“ по своите си, „грешни“ правила за възпитание. 

 

Сцената, в която Оливър защитава кандидатурата за светец на Винсънт, е покъртително въздействаща и естествена кулминация на понякога тромавия и осакатен откъм сантимент или  обещание за щастлив край сюжет. 

Филм, който ще ви накара да се смеете, но и ще ви просълзи, защото това е една простичка история, по холивудски клиширана, но разказана без излишен патос, с кратки, понякога груби, понякога изящни щрихи.

Режисьорската проникновеност търси целостта на човешката душа в нейните ин-ян сенки и озарения  и това търсене сплита визуални и дълбоки психологически трели в прекрасна киносимфония, с адажио натюрел, но жизнеутвърждаваща и просветляваща въпреки това.

И ако Диоген да е търсил напразно с фенер посред бял ден човека преди хиляди лета и да не го е намерил, този филм ще ви накара  с широко отворени, не само за черно-бялото, очи да потърсите светеца около  себе си, до себе си или в себе си.

Приятно гледане!