За паническото разстройство (ПР) – от първо лице

Случи се преди 12 години....а сянката му,  двойник на всеки мой страх, още ме дебне из тъмните ъглища на неудовлетворението, стреса, депресиите, хипохондрията ми и ужаса от смъртта...

Няма да забравя първата ни среща. Бях си сама у дома, наведох се рязко да вдигна нещо от пода, ниското ми кръвно удари същия този под и пред очите ми падна черна пелена. Изгубих връзка с живота за някакви милисекунди - една малка смърт. Връщането обратно не бе облекчение, а емоционален шок, който роди демона...

В този момент мозъкът ми не работеше, не анализираше, не търсеше решения. Той само регистрираше малката смърт, която ми бе напомнила безусловната ми тленност.

Излязох навън и тръгнах по улиците безцелно, за да избягам от мястото на „случилото се”.

Вървях си тихо и кротко по Витошка, когато тротоарните плочи под краката ми се превърнаха в плаващи пясъци, прегърнах дънера на спасително дърво, а в главата ми като кардиограма на прединфарктен пациент вървеше съобщението: Отново се случва, случва се, пак ще се случи...

Не знам как се добрах до вкъщи, отделих тялото от препускащия ми бясно сърдечен орган и се концентрирах в оцеляването.

Няма да описвам хилядите си кризи, последвали оттук насетне, защото това е все едно да взема скицник и да оцветя всичките му листи в черно, непрогледно, плашещо, изпиващо всяка белота.

Убеждението, че умираш всеки път, когато демонът се разбуди (вселен веднъж в теб, той остава там дълго), пълната липса на контрол над вестибуларния ти апарат, сърдечният ритъм, който се покачва на 200 удара в минута, отчаянието, безсилието...всички тези малки умирации започват да доминират над разума и да контролират цялото ти (жалко) съществуване.

Страхът да излезеш навън, изолацията от целия свят, истеричното търсене на отговори: какво се случва с мен, в крайна сметка те превръща в затворник на собствения ти вездесъщ страх от страха.

Бяха кошмарни дни, нощи и години.. Реших, че единственият начин да победя врага, е да го опозная по-добре от себе си! Зарих се в преводни материали, защото такива на български нямаше и образът му започна да изкристализира щрих по щрих, един от друг по-уродливи!

Четях денонощно форуми и медицински статии, докато не успях се самодиагностицирам. Както всички знаят, паническото разстройство изживява „звездния си час” в последните години, а статистиката сочи, че  3-4 % от жизнеспособното население минава през същия този ад, а в списъка на засегнатите дефинитивно преобладават дамите и хората с висше образование. През 2004 г., 2 години след като бях „заразена”, написах една статия в Розали, която за кратко време събра коментари от хиляди състрадащи, от еднорог се почувствах част от някаква клика на обречените...Заклех се, че ще се измъкна от това тресавище. 

През „ум” не ми минаваше” да се обърна към специалист,  ненормалната  ми склонност да контролирам всичко  се изроди в дълго самоизтезание. Тук искам да подчертая в духа на всички екзистенциални мантри, днес  съм убедена, паническото разстройство ми се случи, за да ми даде така необходимия урок, че не мога да контролирам нищо всъщност.

Години наред ходех на работа с придружител, не се качвах в градски транспорт, не ходех на кино...Агорафобията и клаустрофобията бяха двете ми най-верни дружки. 

Когато умирането всеки ден ми дойде до гуша, казах КРАЙ, не мога повече така. Ако ще умирам, нека, ако ще бъда жалка, докато припадам по улиците, нека, ако ми е съдено да живея с това, ще го приема.

Предизвиках омразния си демон на двубой. Хвърлих му ръкавицата един вид, и облякох ризницата на чувството си за самосъхранение.

Вече знаех какво го извиква всеки път, като рог, който призовава изчадията адови да излязат от дълбините му. Страхът от него! Затова започнах да го зова, мазохистично...Тръгвах по улиците и си повтарях: Сега ще се случи! И какво от това! Нищо не може да ми направи, ще си тръгне, като всеки път, ще обикаля като чакал около крепост, ще вие в тъмното, но ще се върне в преизподнята.

И той идваше, рогат, уродлив, бесен, гладен да ръфа душата ми. Само че аз вече го гледах в очите, а не закривах своите с треперещи ръце. Малките ни битки продължиха година, толкова свикнах със стълкновенията ни, че престанах да се страхувам от тях, и от него...

Разбира се, всичко казано дотук, не е за да убедя някого, че може сам да се справи с ужасното ПР, а е за да вдъхна малко сила на тези, които вчера или днес са се сблъскали с него и виждат само огромната му зейнала паст. Знам също колко е важно да говори със „събрат” и с настоящето декларирам, че съм готова да изслушам всеки нуждаещ се от рамото ми или опита ми и да му повтарям до изнемога: От това не се умира, паниката е временно състояние, можеш да го победиш и омаломощиш, това е просто илюзия!

Мастити доктори твърдят, че срещата ни с ПР е резултат на химични реакции в мозъка ни. Аз вярвам, че сами събуждаме звяра в себе си, за да оръфа непротребното и вредното в нас...

Свикнах да мисля за него като за омагьосан принц, превърнат в чудовище и обречен вечно да плаши човеците. Вярвам също, че в момента, в който го помилваш по грозната глава, му помагаш да свали проклятието от себе си.

Вече не го викам, а когато понякога ме навестява неканен, с досада изчаквам сърцетупът ми да отмине, докато броя наум от 1 до .....и продължавам без него, към нормалния ми живот, в който има повече любов, отколкото страх.

НЕРАЗДЕЛНИ

Всички истории от този род започват и завършват със сърцето ...или с гроба. Да ме прости Господ, че повдигам костите им, но тяхната история заслужава да бъде разказана.

Цял живот съм се чудила какво ли е свързвало тия чужди един на друг хора – собствените ми баба и дядо и дали някога са познали чувство, различно от безразличието, което насищаше въздуха в дома им.

Когато поотраснах, започнах да разплитам пъзела на драмата, режисирана от манталитета и условностите на тогавашното? провинциалното общество.

Откакто съм се родила до мига на смъртта им, никога не чух една мила дума, нито улових мил жест или бегла усмивка, дето да са си разменили. Очевиден беше стремежът им да се избягват на всяка цена, сякаш зла орисница ги бе прокобила да делят един дом, но да не могат да поделят прости човешки радости. И двамата бяха затворени в свой си свят и не допускаха никого в него, дори най-„близките” бяхме чужди на тези странни самотници.

Прабаба ми беше тази, която ми подхвърли трошици истина, и тръгнах като Гретел без Хензел по тях, да проследя до какъв корав комат водят случайно изпуснатите признания.

Баба ми била лична невеста в Банско. Стройна, напета, високомерна, искали я, молили я ергени, но не рачила на никого да пристане.

Най-големият мераклия взел, че я откраднал по действащите тогаз странни закони на задомяване. Пак според тях баба ми трябвало примирено да приеме ориста си и да му пристане, за да спаси името и честта си. Не и тя! Няколко седмици я държал нещастният жених, па се принудил да я пусна да си върви по живо, по здраво. Вместо да сведе глава от срам, тя излязла от затвора си още по-горда и неопитомена.

Сочели я с пръст, шушукали зад гърба й, но тя разхождала кръшна снага из мегдана и нехаела за хорското мнение, както и преди.

Дядо ми започнал зрелия си живот с голямата любов, и както се оказа, го завърши с нея. Той беше кротък човек, незлоблив, рядко говореше и трудно показваше емоции. Погледът му беше празен – тъжно огледало на едно опустошено сърце. Още войник срещнал нея. Единствената. Блага жена, красива в страданието си и примирена с тежката болест, която почерняла дните й и неусетно изтривала от календара всички бъдещи такива. Били влюбени до полуда, а тя – туберколозна. Толкова я обичал дядо ми, че нищо не можело да го спре да я направи своя жена и да й подари най-щастливата, за съжаление, последна година от живота й. Краят бил неизбежен, а дядо ми осиротял отвътре завинаги, залинял, опустели очите му и сякаш онемял.

По онова време вдовците били по-добра партия от крадените моми.

Намерили се и сватовници. До ден днешен не мога да повярвам, че хората са били готови да се обричат по подобен начин на съюз за цял живот, но е факт, успели да съберат обезчестената ми баба и съсипания ми дядо, без никога да са се виждали.

От този момент започнала и агонията им. Да събереш двама непознати, съвършено чужди хора в един дом, да принудят те сами себе си да делят едно легло. Да направят залъка и солта си общи и дори да успеят да създадат дете...Не се обичаха не само един друг, а и собствения си единствен син. Мразеха се, за това, което са си причинили и не си го простиха никога.

Когато дядо ми си отиде след тежка болест, баба ми видимо изпитваше облекчение, без да го крие. Страдах за него, по детински, но дълбоко, и още тогава усещах, че и той си отиде с облекчение, трудно свързваемо със сетния час. За него поне знаех, че е познал любовта, а тя продължи да бъде сама, както винаги е била.

Покрай приготовленията за погребението, неочаквано открихме, че дядо ми е оставил последна воля, която потресе всички ни.

След 58 години брак, този студен човек, способен само на едносрични думи, беше пожелал да го погребат при първата му жена, единствената, която беше виждала усмивката му, тази, която бе открила дълбоко скритата в душата му нежност. Едничката, на която беше подарил сърцето си, а тя го беше отнесла със себе си в гроба. И той отиде там – при отдавна погребаното си сърце.

Роднините шушукаха, баба ми изигра ролята на мъченица, която и това е трябвало да понесе в заника на безрадостния си живот, а аз бях тайно щастлива, че накрая двамата влюбени са отново заедно.

Когато баба ми си отиде след години, се затвори последната страница на този роман и именно епилогът ме накара да напиша тези редове.

Оказа се, че в малкото гробище няма места и единствената възможност е да положат тялото й в гроба на дядо ми. Не вярвах, че такива неща се случват с мъртвите и живите...Не исках да вярвам, че покоят на накрая намерилите покой души, ще бъде осквернен от още едни кости...

Сега са там тримата, в един гроб...Когато наминавам да запаля свещички за упокой, се насилвам да мисля, че само мощите им са нелепо положени в един вечен затвор.

А душите, душите са се намерили..и слели във вечността. НЕРАЗДЕЛНИ.