“The impossible” – 7.7 по скалата на imdb

Преди да споделя ценни и недотам мисли за филма, запълнил неделния ми следобед, 2 лирични отклонения.

Не знам за вас, но моите най-чести кошмари, илюстриращи края на света, са свързани с потоп! Дали защото съм се давила 3 пъти на 5 метра от брега за срам на целия свят или поне плаж, или защото съм въздушна зодия, но се ужасявам от цунамита, наводнения и прочие водни дизастърс.

Второ – никога не съм разбирала афинитета на 99% от човеците към трагедии, нещастия, драми и катастрофи.

Ако знаех, че “The impossible” е вдъхновен точно от тази „кръвожадност” у сапиенса към чужди беди и изпитания, нямаше да го гледам, признавам си. Разбира се, обяснявам си го с естествения човешки инстинкт да разграничи собственото си мирно живуркане от всички трагедии извън талашитената му външна врата. Това е своего рода застраховка „на мен не може да се случи” нещо толкова емоционално, разтърсващо, животохастарообръщащо.

Истината е, че за мен лично „по действителен случай” е задължителна атестация да гледам почти всичко!

Историята – цунамито в Тайланд преди няколко години. Докато се плацикат в байсейна на луксозния комплекс, в който са отседнали, животът на едно семейство бива разбит на коктейл от страх, ужас, отчаяние, надежда...Следват падения и възходи на същата тази надежда, която умира последна...

На моменти ми липсваше дълбочина и многопластовост в историята, точно затова ми се скъса и емоционалното послание, но като цяло лентата говори и има какво да каже.

Че невъзможното наглед е напълно възможно – и в двата смисъла, с отрицателен или положителен знак пред тях. Да преживееш потоп, от дете да се се превърнеш в мъж за един миг, да откриеш, че смисълът на собствения ти живот е ДА БЪДЕШ ЖИВ...

За нечовешките възможности на родителската любов, за силата на човешкия дух да изкачи най-високото дърво в центъра на океан от нещастие, кръв и мъртви тела, да погледне отгоре на невъзможното и да го приеме като изпитание – в името на крайната цел - да оцелееш заедно и заради най-близките си.

Посланието: Няма нищо по-важно от семейството, особено в дни на бедствия, в буквалния и преносен смисъл. „Най-страшното беше, когато се свестих, и бях сам” – признава таткото на двете по-малки момчета.

Играта на Лукас е невероятна и заслужава всяка минутка, която отделих на филма.

Сценичното клъбце се разплете точно според предвижданията ми, но дори и аз не подозирах толкова „хепи енд”.

Едно нещо знам със сигурност – аз в Тайланд, Таити, Тамбукту и прочие екзеточни дестинации няма да стъпя, даже и да ми подаряват ваучер за 5-звездна почивка деър!

P. S.  – Да не се пропуска моментът със застраховката в края на филма!