Детските филми на моето детство и любимите филми на моето дете или Бедна ти е фантазията!

 

Педя човек лакът брада, Милко и Морко, Джуджето хаяско, Зайчето с карираните уши, Семейство Мейзга – героите на моите лека нощ-и приличаха стопроцентово на това, което бяха. Революционно шантаво беше раждането на Барбароните и Смърфовете например – извън калъпа на ясните категоричен произход, полова и видова принадлежност. Може би този соц анимационен реализъм е ограбил безвъзвратно небедното ми в никакъв случай въображение и е изскубал до коренче креативното в мен в името на мисията Биг Брадър – унифициране, унифициране, унифициране. 

Озовах се в ролята на майка доста късно и сега ми се налага да гледам вместо повторно филмчетата на моето детство - любимите извънземни анимации на моето четиригодишно извънземно сладко момче!

Всекидневно и тайно доволствам, че сред папирусово-километричния списък на наследника ми с губи-времена, присъстват Том и Джери с лесно разпознаваеми котка и мишка и Скуби Ду и че им се радва точно толкова, колкото на Гъмбол, Фин и Джейк или сладурчетата от Парк Шоу.

 










Но всичко по реда си.
Любимци номер 1: Гъмбол и компания

 
Гъмболчо е 12-годишен коткоподобен индивид с майка Котка Никол и гигантски баща Розов Заек - Ричард. Гъмболчо е сладък неудачник и палавник вкратце.

 
Най-добрият приятел на Гъмболчо е Дарвин, който не се знае към кой животински или растителен вид принадлежи, но се знае, че е бил домашен любимец на котешко-заешкото семейство, впоследствие превърнат в пълноправен член на фемилито.

Татко Зайко е мързелив, дебел, не работи и е телеманиак и геймър. В свободното си от ТВ време учи подрастващите си дечица как да теглят пари от кредитната карта на майка им - единствената работна персона в Гъмболови, която е мъжът вкъщи. Тази семейна идилия е представителна извадка на модерното еманципирано семейство в БГ и не само напоследък.
Не знам само дали мойто зайче няма да остане с впечатление, че като порасне - му трябва само една Никол в панталони, за да продължи да си гледа необезспокояван анимацийките и да си цъка геймчетата.

Следват съучениците на Гъмболчо и Дарвин - Гъмболовото гадже Пени- която е истински фъстък (истински) с крачета и ръчички и за капак - мажуретка, Банана Джо - палячото на класа, който логично е банан,  Хектор - космат гигант с нежно сърце, Алън - балон - еманация на съвършенството, нещастно влюбен в амбициозната кактуска Кармен, Тина Рекс - динозавър или училищният тормозилник и побойник, който вгорчава живота на Гъмбо, Очо - 8-битов паяк, Антон - хрупкава филийка, препечена на тостер. И още Масами - пухкаво облаче - разглезена дъщеря на богат собственик на завод за дъга, Клейтън - сменящо си формата нещо като нещо от пластелин - патологичен лъжец, Джейми - нещо като изсъхнала курабийка с рога, Айдахо - старомоден картоф - провинциалист, спортистът Тобайъс - наподобяващ на поничка с готварска шапка, Джу Гето- чуждестранен студент с глава -касетофон, който говори на бийтбокс, Лесли - маргаритка от мъжки пол в саксийка - деликатен и флейтист, Кери - депресирана призрачка, на която й харесва да е нащастна. Директорът Браун - голям вълнест плужек и теоретик, влюбен в Госпожица Примат - кисела, отмъстителна, гъмболонелюбива учителка със завиден стаж от 300 000 години, която е нещо между черна чума, плашило, смъртта или нещо от този сорт и да не забравим, Роки - училищният готвач, портиер и шофьор на автобус, чийто вид е почерпен от рошавите обитатели на Улица Сезам,  Г-н Смол - неефективен съветник от ново поколение, бъкан с проблеми.
Пропускам няколко персонажа, но то е защото тотално се изтощих от изобилието на същите.

Цялата тази веселяшка компания е трудно смилаема за моя соц, възстар, възконсервативен мозък, но о, чудо, е като ягодов шейк, който любознателният ми син пие на екс всеки ден.
След като изгледах няколко епизодчета, изпаднах в интелектуален колапс, защото се изгубих в х-у хромозомните кръстоски на Гъмболови и веселяшкия му клас.
Започнах да питам моето киноманче кой какъв е, за да съм сигурна, че цялата тази анимационна менажерия няма да причини трайни увреждания на въображението му.
КАКВО е това, питам аз, и соча Гъмбол на екрана, а Пресиан отговаря чинно: Гъмбол, мамо, не виждаш ли. Добре де, упорствам аз, виждам, че е Гъмбол, но това коте ли е, мишка ли , заек ли? Просто Гъмбол, отговаря невръстният ми отрок и продължава екзалтирано да следи действието в поредния епизод на сагата.
С изумление установявам, че за малкия детски мозък дефинирането на видове и разновидности не е толкова важно, колкото качествените характеристики на съществата с неидентифициран произход и същност. За необремененото от догми въображение и възприятие на детето ми няма нищо чудно, че заек и котка са семейство (защо пък не!), нито че една котка може да бъде влюбена във фъстък. Ау, колко е страшна тази учителка, изписквам фалцетно, умишлено дирейки реакция у моя генофъстък. О, не, Госпожа Примат, не е страшна, изобщо! Айде бе, аз нали я виждам! - Мамо, ти не разбираш, приключва досадния диалог синът ми.

Класът от призраче, котка, балон, цвете, препечена филийка и прочие несъвместими (според мен!) генотипи и продукти продължава да се задружва, влюбва, забавлява, а аз правя пореден неуспешен опит да харесам новите любими филми на новото поколение.
Питам се не може ли да е семейство само от котки - розова за момиченце, синя - момченце и прочие или клас само от филийки, влюбени в Томи-:) Някак си безумно нередна и кръвосмесителна ми се вижда тази фантасмагорична пасмина от живи и неживи същества, опс - всички са живи. Целият свят в неговата цветност, разнородност, еднаквост, емоционалност, тъга, оптимизъм, отчаяна нужда от приятели, мечтателност...
Колко далеч е тоз анимационен шедьовър от реализма на черно-белия ни телевизор през 70-те, казвам си и колко много са еволюирали или напротив фантазиите и потребностите на днешните дечица.
Винаги съм си пожелавала синът ми да бъде мъж без предразсъдъци, скрупули, критичност, да се превърне в космополит, нерасист, който приема всичко нормално и ненормално като реалност, а не като несправедливост или уродливост.
Може би Гъмболчо и компания му помагат във формирането му като същество от нова ера, очакващо с нетърпение кацането на кораб с марсианци на Терминал 3 на Аерогора София.
Като се огледах около себе си с очите на непорасналото ми бърборинче, що да видя - познавам депресирани призрачета, които сякаш отсъстват от този свят, разглезени, но уязвими същества, също като Масами (или Глезеното Мими?), страшилища, но с авторитет, като Госпожа Примат, препечени на солариум почти до тостерен загар стройни девойки, мултифункционални Роки-та като мен изпълняващи няколко длъжности........
Нищо ново под слънцето, всичко зависи от гледната точка..и въображението, разбира се!
Отивам да анализирам произхода на Фин и Джейк, където има един персон с глава- аквариум, или обърках филмчето? Започва да ми харесва!

Размисли за Работните съботи

 









Наричам ги Черни Съботи, защото пред очите ми пада черна пелена само при мисълта за наближаването им, извисяването им (от вися, не от извисявам) и от нелепостта на самата необходимост да отработваш даден ти (не по твоя молба или настояване, де факто - против волята ти) почивен ден.

Попитах 10 другарчета, емигрирали в посока цивилизацията – знаят ли онез бели хора, обитаващи континентална и периферна Европа на север от Балканите – що е отработване. Оказа се, логично почти, че западняците (идва от запад, не от западнал), със сигурност не биха вденали що е то: Да ти излезе през носа почивката!

Не знам на депутатите, определящи кога ще работим и кога ще отдъхваме, дали изобще им трябва почивка, защото общоизвестно е, че длъжностната им характеристика не изисква  лични качества като трудов ентусиазъм, нито съдържа угроза от писане на отсъствия от пленарната зала! Знам само, че на мен Господ ми е дал 2 дни за почивка и може да съм мързелива заради гръцките си корени, но си ги искам – комплект събота и неделя, защото без тях ставам черна, зла и неработоспособна!

Какво печели икономиката от шепата каторжници (неуспели да идат на сватба точно в този ден или неразболели се внезапно) , клатещи крачета в офисите в събота и проклетисващи злата си участ да се родят и останат в милата си татковина? ПЕЧЕЛИ ЕДНО ГОЛЯМО НИЩО, защото българската икономика, която и през останалото време не се е отдала на цъфтеж, си почива задължително през уикенда.
От друга страна умни англичани изчислили, че 10 празнични дни намаляват БВП на страната с около 1,5%. За България това означава около 1,3 млрд. лева "пропуснато" производство.
Работене или неработене е нещо като въпросът за яйцето и кокошката – защо ни дават толкова почивни дни, които съсипват бизнеса, като насилствените „работни” съботи не могат да компенсират и половин процент от загубите, акумулирани от щедро сбраните накуп дни офф.
Да не споменавам факта, че през тези дълги уикенди все по-солидна част от народонаселението харчи изкараните с пот на чело левчета, обърнати в евро, в съседна Гърция, чийто външен дълг сме на път да изплатим.

Телефоните глъхнат, фейсбукът пращи по шевовете от лайкове и шеърване на велики мисли от велики хора, а аз продължавам да се самоанкетирам: Какво печелят собствениците на малки и още по-малки фирмици от задължителната присъственост на подопечните си днес. Едно още по-голямо Нищо,  защото изнервени, уморени, броещи часове и минути, вместо овце, служители, не биха могли, нито искали да дадат минимум от себе си в името на макс просперитета на майката – фирма.
Защо ли българският работодател не може щедро да махне с ръка и мъдро да умозаключи, че отпочинали служители ще му свършат повече работа от изтощени, макар че за този ден са взели или ще вземат заплата? Въпросът си прозвуча реторично и си е такъв!

Какво печелим ние –трудолюбивите или по-скоро прецакани пчелички, докато се почучеваме (обожавам тази диалектна форма – синоним на вися, виж по-горе)? Как какво – един по-малко от общо 2 почивни дни, в които се предполага по презумпция да си заредиш батериите, за да можеш в понеделник и дните след него да изпълниш дълга си по длъжностна характеристика съвестно и без кръшкане.

Напускала съм работа заради черни съботи, консултирала съм се с адвокати дали тез шестъци не накърняват законните ми човешки права и трудовите ми такива. Опитвала съм да преговарям с шефовете си да премислят алтернативи в името на общото благо, уви, никакви резултати...

Не ми дава сърце да си взема болнични или да си съчиня належащо пътуване, защото съм солидарна с колегите, но си мисля, че законотворците трябва да помислят над опцията да бъде дадено право на избор на служителите – да отработват или да ползват неплатен отпуск. Тогава работодателите няма да дават неизработени пари за гарантирано неработни дни, и се съмнявам, че ще са много самоотвержениците, които заради една дневна надница, ще пожертват съботата си и ще я изкарат във фейсбука, вместо на диванчето, в парка или планината!