„О, спомняте ли си, госпожо?” или как намерих черно-бяло съкровище!

Фън-Шуй горещо препоръчва поне 2 пъти годишно да си прочистваме дома от ненужни, стари вещи и съответно плюшкиновите запаси от акумулирана негативна енергия, покрила като прах черно-бялото съдържание в чекмеджетата на вътрешното ни аз.

Отвреме навреме се вслушвам в мъдри съвети и пролетната чистка тази година ми донесе...съкровище!

Черно-бяло, пожълтяло от патината на времето, ретро, сантиментално, безценно....

Сенки от животи, приключили преди много години...Светли отпечатъци от нечие присъствие на земята, което вероятно никой не помни...

Стотици картички от началото на миналия век, като късчета разпилени  усмивки, надежди, чувства....

Ще започна отзад – напред.

„Мило момиче, Въ знакъ на нашето приятелство ти изпращамъ ликътъ си , който да ти напомня винаги за менъ. Това е сянка, която може съ десетски години да стои, а всъщностъ телото може да бъде дълбоко въ земята. Мили поздрави на хубавото момиче Сийка от приятеля й.” 28.7. 29 г.

Сийка е съпруга на дядото на мъжа ми и тялото й отдавна е положено в земята...

Около харизматичната й персона се върти калейдоскопът от послания, изписани с калиграфски почерк на гърба на картичките.

 

Преди да стане госпожа Сийка Чернополска, същата е била красива девойка от забравено село близо до Лом с обожатели и трепети в моминското си сърце.

1.5.1928 г.

Лом

Здравей, Сийче,

Идъ съ тази картичка да ви поздравя съ празниците и пожелая едно светло бъдеще занапред.

Целувам Ви, Димитрий

25.05.37 г.

Уважаема госпожице, Приятно ми е да Ви поздравя и искажа моите благодарности за любезния приемъ от страна на всички Ви домашни.Поздрави на всички Ви вкъщи и Вас.

 

17.5. 940 г.

Сийке, приеми хиляди поздрави от твоя приятелъ, намирщъ се тъй далечъ от тебъ. Бурни привети от Горна Ояховица.

8.1. 34 г.

Пожелавамъ ти едно хубаво момче според вкусъ ти.

Димитър

8.8.938 г.

Г-ца Сийка, извинете за гдето не се обадих до сега. Търговски работи ме заставиха да отсъствам от града, следствие на което не можах да благодаря на време за хубавия приемъ. Останах доволна от всичко и желая въ скоро време и азъ да се реванширамъ. Привети отъ брата и всички въ къщи .

Госпожица Сийка не е имала интернет, нито лаптоп, завързвала е познанства благодарение на роднински и приятелски връзки на заможните си родители и в крайна сметка логично се е омъжила за младеж от съседното село – Коста Чернополски. Никога нямали деца, но това не попречило на двамината да изградят здраво семейство. Коста бил предприемчив глава на същото, вируозен майстор - шивач и осигурил на прелестната си съпруга възможност да не работи, а да се отдаде на домакински задължения и епистоларна кореспонденция.

 

Докато се ровех из сантименталните нечии късчета спомени, се замислих колко картички съм пуснала за последните 20 години от живота си и колко много им се радвах като дете – на празничните такива, на тези от съветските ми другарчета, после от приятелите ми, които се пръснаха по широкия шарен свят...

 

25.4. 935 г.

Идъ съ настоящата да Ви преветствамъ съ добро здраве и желая весело прекарване на светлите Христови празници, обагрени съ кульора на червеното Великденско яйце и радостта от настъпването на пролетта. Дано тя носи миръ и любовъ на всички като ни укрепи да дочакаме отсега за напредъ добри и светли дни, пропити с арамата на прекрасната майска роза. Ефтимь

Сега се намирамъ въ полите на дивния Рилски Манастир, защото съмъ командировка за 10 дни и се радвамъна природата.

 

И ако утре сърцето ми спре, какво ще остане от мен след век – електронните картички, които изпращам понякога за рождените дни на скъпите ми хора? Едва ли..пощите им барабар с паролите ще бъдат изгубени заедно в земята..и нищото...

А от Сийка са останали картички...

Животът й продължава – вече в семейна рамка и със семейна кореспонденция..

8.2.1945 Белград

Здравейте, Сийче и Коста, изпращамъ ви този изгледъ оть Белградъ за споменъ и да ви се обадя, че съмъ добре съ здравето на пъть за Унгария.

1.6.1950

Много поздрави на Госпожата Ви и на децата. Какъ се учат Анастасия и Мирчо? Нека хубаво да се учатъ и повече френски езикъ. Моля да ми отговаряте. Сообщавамъ адреса:...............

12.7.47 г.

Уважаеми Сийке и Коста, изпращам много поздрави и свежест от Черното Море. До коро виждане.

Ч Н 1940 год.

 Пожелавам всички ви да ви стигне такова щастливо семейство.

Надя

20.4.66 г.

Привет от Прага. Тук всичко е много интересно и хубаво. Желая ви щастие през тази пролет. Ваш Илия

9.7.1971

Приемете поздрави от Рила Планина, въ която почиваме Иван, Захари и Дочка. Пожелаваме ви бодро настроение, крепко здраве и дълъг живот.

Ваш кумецъ

18.5.1971 г.

Мили лельо и Вуйчо, Приемете нашите сърдечни поздрави и пожелания за здраве от Германия. Борислав вече е ученик в немското училище. Понаучил е много немски думи.

Ваши Веса, Евгени и Борислав

 

Хората са пътували и емигрирали още в началото на 20 век – едни в Прага, други в Будапеща, трети в Белград или Германия. Телефоните са били екстра, а единствената връзка с родината и близките – картички...10 думи от мастило – а в тях носталгия, гордост, обич... И задължително дата – като клеймо за вечност или преходност  върху мига.

Макар че не са имали фотошоп и компютър, зората на пресонализираните картички е била точно преди век, семейните протрети са превръщани в честитки.

 

Милите хора отпреди век са били невероятно грамотни, възпитани, куртоазни по някакъв умилителен начин, интелигентни, чели...

 

Хората също са ходили в командировки или отдъхвали – на същото лелеяно Черно Море, в Рила планина, във Враца...

Хората не са били толкова мобилни, но са обичали, мечтали, създавали семейства, треперили по същия начин за образованието на рожбите си, гостували на разменни начала, къткали пари за почивка,  търсели щастието си...умирали...

И век по-късно, когато от тях е останала само пръст, аз ровя с голи простосмъртни ръце в пъзела от черно-бели въздишки, прегръдки и целувки и подреждам късчетата на един щастлив или не, свършил живот...

И мисля за моя и това, което оставям...само думи, както Хензел и Гретел ръсят трохички, за да намерят пътя обратно към дома...

Път назад няма, но трохите на желанието да оставиш нещо след себе си, никога не свършват...в джобчето на имагинерната ни надежда за безсмъртие.

 

Ще препрочитам отново и отново живота на отдавна преселилата се в по-добър свят Сийка, за да удължа съществуването й във всемира и всевремето, много след края й.

На себе си обещавам, че ще пращам пощенски картички...като трохички любов, които ще останат след мен, но пък любовта ми все още ще витае в нечие  случайно открито черно-бяло съкровище ...и по нея душата ми може би ще открива пътя към дома...