В падането има таен смисъл,
с него преценяваме височината.
Счупените кости ни разкриват
докъде са стигнали нещата.
И ако намерим после сили
да измерим със очи летежа,
значи не това е висинето,
трябва по-високо да се мерим.
Иван Русецки
Предговор
Любовната ми история с аеропланите започна в далечните 90 на миналия век, когато страховете ми можеха да бъдат мерени на килограм, а не на тонаж като сега, и когато безгрижно, по студентски, се транспортирах до Видин или Варна, за да върна гостуването на мили дружки от другия край на България. Подозирам, че от кратките ми неколкократни пътешествия с Ан-чета левият ми бъбрек е хлътнал вдясно, а десният отвреме навреме отказва да филтрира в знак на протест.
Пийването по едно-две преди тръгване не датира от днес, Thanks God, а и напитките струваха стотинки, така че подобаващо анестезирана и побутвана като магаре на стълба, се качвах на превозното средство, проклетисвайки опцията въздухоплаване, а когато омекналите ми крака изтупуркваха на твърда почва след 40-минутно екстремно въздушно изживяване, започвах да се пазаря с дружката - домакиня да се върнем с влака. И така...до последния път, който за малко да ме вкара в аналите на катастрофите на 20 -ти век.
Оттогаз..до ден днешен, ще ми простите умишленото неглижиране на темпоралната рамка, не ща да чуя за голяма метална птица с 50% впиянчени пасажери, стиснали здраво облегалките, към които солидарно да се add-na.
Разбира се, хиляди пъти съм се самоукорявала, че съм роб на фобията си, че същата не ми позволява да прелетя до гнездото на някоя от най-скъпите си приятелки, свити на мнооого далечни места, да не говорим за екскурзии, почивки и прочие abroad.
ДА, ама човек и скучно да живее, и да се прави на земноводно, без помен от криле, рано или късно, трябва да се сблъска с демоните си, защото пълзенето е сигурно, но скучно и деволюционно занятие. (току що си измислих тази дума).
Та тъй като след 20 дни ми предстои хвърчане и трамбоване от София до Прибалтийските страни и до центъра на Европа, и тъй като този път не можах да кажа твърдо не на шанса или изпитанието, които съдбата щедро ми предостави, реших: На война като на война!
Ще изръшкам де що има онлайн курс за аерофобията, ще се включа в курсове за взаимопомощ на бъзльовци и паникьори, ще чета позитивни и мотивиращи истории на бивши аерофобици и междувременно за всеки случай ще тренирам да пия от 6 сутринта, защото самолетът ми е в 8, така че "Няма време", както би рекъл наставнически и потупвайки ме по рамото Вучков.
Започвам от днес!
Световната конспирация и моите провали
Заблуда номер 1: Много по-вероятно е муле да те нарита до смърт, отколкото да станеш жертва на самолетна катастрофа. Ега ти тезата, поне да беше магаре, а мулето си звучи направо несериозно.
Замислих се: каква е вероятността да срещна муле до края на прашния си земен път? Отговор: Никаква или равна на 0, освен, ако не реша да го диря нарочно по селските нивя. А вероятността да се кача в самолет е набъбнала на почти 100%, освен ако в последния момент не се окаже, че съм единствената в историята, скочила в движение от самолет. Вие сметнете кое е по-вероятно - да ме усмърти муле или да пострадам от самолет!
Същото важи за вероятността да спечелиш от тотото. Имайки предвид, че никога не съм пускала фиш, такъв ШАНС НЯМА, и да си дойдем отново на думата: дали не е по-голяма вероятността да се гътна в самолетна катастрофа.
Психолозите пък съветват: "Не бива да си давате време за размисъл и депресии. Просто съберете багажа си и тръгнете към летището. Колкото повече мислите за това, толкова по-голяма е вероятността да засилите паническата атака."
Единственият начин да не мисля за 2-ри юни е да се поддържам във веселело нетрезво състояние дотогава, което не е удачно с оглед на родителските и служебните ми задължения. Само законната ми половинка не би имала нищо против, впрочем. Той упорито защитава тезата за най-нелепото равенство на света "пияна жена - весела къща".
Всяка сутрин се събуждам с поменник на всички самолетни катастрофи за всички времена, имплантирана в главата ми, всяка стъпка ми напомня за невероятното удоволствие да чувстваш твърда земя под краката си, а не под, под който няма земя, и независимо от това, че не обичам да гледам повторно филми, познайте колко пъти преглътнах мазохистично Дензъл Уошингтън в последното му апокалиптично превъплъщение (Полет). (едно от основните рекламни послания на въздушния транспорт е „Вие сте в добри ръце”, е ако са като Дензъловите, благодаря!)
Изчетох всички теоретични Хелпове в Интернет, изгледах всички терапевтични клипове, научих как докосвайки коляното си, да предизвиквам състояние на безметежно щастие (на теория!), свързах се с хипнотик и хипнотизатор (дали са едно и също, звучат ми като двойка теоретик и циркаджия), изисквайки обещание, че могат ми залюлеят махалото и да ме събудят в кожата на един прероден Икар (не успях да получа от тях клетвена декларация, а много ако).
Извод: Това с мисленето и автосугестията не го мога, ще търся други начини.
Информационната утеха
След като се запознах с теорията за мулето, тотото и прочие нескопосано поднесени „мижи да те лажем” шикалки, реших да разширя аерофобичния си кръгозор на теория.
Всъщност "аерофобия" е страх от въздуха, вятъра. Страхът от летене се нарича "Птеромерханофобия" или "Авиофобия", но аерофобия е термин, приет консесусно от специалистите.
Всеки пети човек страда от аеро или авиофобия, но статистиците подозират, че двама от останалите четирима смелчаци не си признават.
Авиофобията върви за ръчичка с цял отбор други фобии като: клаустрофобия, страх от височини и други братчета и сестрички на големия страх.
От аерофобия е страдал цял живот режисьорът на „Една Одисея в космоса" Стенли Кубрик, както и писателят фантаст Айзък Азимов. И още: Упи Голдбърг, Арета Франклив, Мухамед Али, Роналд Рейгън, Дейвид Боуи, Кейт Уинслет, Дженифър Анистън и няколко нашенски звездочки за цвят: Сашка Васева, Васил Найденов. Да не забравяме мен и Иван Мяшков от простосмъртните.
Демек, не сме сами на този свят, много сме, слаби сме!
Причини да кажа НЕ на страха от летене!
Обикновените люде като мен и тяхно многознайнство специалистите твърдят, че Страхът престава тъкмо в този миг от който най-много ни е страх - мигът, в който не е останало нищо за губене и вече няма спирачки за ума.
Полетът на мисълта ми винаги е бил спъван от толкова много спирачки, че се чувствам твърдо изкушена да се пусна в пропастта, пък да губя или спечеля.
Ако се погубя, няма да е голяма загуба, ако спечеля, ще е най-голямата победа в живота ми, защото не желая страховете да бъдат господари на мечтите и копнежите ми.
Винаги съм се клела, че свободата е най-ценното в живота ми и съм я набучвала демонстративно на върха на пиката на себеуважението си. Е, колко свободен може да бъде един човек, който не може да погледне мръсна София през илюминаторите на път за Виена и да помаха весело с ръка на таз, която расте, но не старее.
Моят шантав приятел Асен разви делта-планер-мания, която го държа в плен години. Чакаше да дойде петък, натоварваше целия летателен арсенал в колата и отпрашваше към Сопот, където твърдеше, че единствено живее, като се рее....
Може би очарованието на живеенето е точно в реенето, а не в преследването на път и посока, посоката е ясна... и винаги една. А реенето, летенето е безкрайност, вечност, безсмъртие. или усмъртяване на страховете и достигане на покой.
Не знам как мога да се доверя на екипажа или на летателната машина, но ще се опитам да повярвам в живота - вълнуващ и обещаващ - с чакащите ме от 20 години Тоскана, Ирландия, Париж и остров Бали.
Започнах със стих на любимия ми поет Иван Русецки, за който може и да не се чували! Та - ще си счупя костите, главата или страховете, защото висинето ме зове по-силно от земната гравитация, която така или иначе един ден ще спечели двубоя и то генерално и безвъзвратно!
Пожелайте ми късмет и очаквайте Записки на аерофобика съвсем скоро!
No comments:
Post a Comment