Най-после Жеравна!

Йовков ми е кацнал на сърцето, като бяла лястовичка на жица. Неслучайно ми се падна на кандидатстуденстки изпит преди мнооого години и съвсем нарочно през месец – два препрочитам  Старопланински легенди и не спирам да се дивя на перото му – калиграф.

Та по повод казаното по-горе не е никак странно, че винаги съм искала да зъмръкна и осъмна в Жеравна, който ми сърдечен , културологичен и филологически порив не можах да последвам десетилетия поради едни или други причини „напук”.

Тази година сбъднах това си прозаично желание и чувствата, които питая по повод на сбъдването са твърде противоречиви и подтикващи ме да ги споделя в няколко прозаични реда.

Билборд с дърворезбирано Жеравна на него насочва случайни йовковисти и поклоници на автентиката към прашния път, водещ към селото с 330 къщи и 500 човеци.

Поемам си дълбоко жеравненски въздух и гълтам като риба на сухо, която накрая се е довлякла до океана!

Малки криволичещи улички с табели, указващи местоположението на къщите за гости...Цветни жалейки по стените на дървените къщуря смутително ме навеждат на мисълта, че всеки втори покойник е ром...Твърде противоречиво встъпително чувство ме обзема още при първите ми крачки по каменистата твръд на тази люлка на българщината.

Баби дремят кротко пред персоналните си етнографски експозиции от торбички, ръчно ткани килимчета, плетени пончота и топли пуловери. Прочутите жеравненски мотиви чудесно прилягат на дървено – кълдъръмения екстериор.

Всяка втора стена е изложба, всяка пета къща – кръчма, всяка 10 – хотел. А между тях 3 музея, 1 църквица , кметство и поща.

Тишината бива нарушавана само от песента на колелетата на каручки с магарешки впряг, и липсата на модерни превозни средства в движение изпълва с ликуване стресираното ти градско аз.

 

Заставам до една чешмичка , затварям очи и си представям Божура циганката с дяволития си поглед, която продава пръст, дренки и вретена. Изведнъж ромското колоритно присъствие в Жеравна (винаги правя асоциации с турското присъствие) ми се струва съвсем на място и вече не ме дразни.

Позволявам на фотоапарата ми да щрака самосиндикално, без да се прицелвам нарочно в някоя портица, отрязани гумени ботуши с посадени сакъзчета в тях, или в чардаците с покриви от лозници.

 

Лениви котараци се припичат на всяка крачка, огромни румени ябълки се гушат в зелените корони на достолепни овощя, тежки кепенци скриват очите на изоставени, самотни къщи.

Сенките на Албена, Индже, Шибил, Дядо Руси са вградени някъде по кьошлъците на дървеното село, замръзнало във времето...Нещо ме стиска за гърлото и разходката се превръща в пътуване ...

Сядаме да изпием по една морна бира в първото изпречило ни се пред очите механче – Старча.

(След като се върнах в София, разбрах, че собственикът е местният изедник на чужди бизнес начинания. На два пъти, точно преди откриването били подпалени големи кръчми с огромни инвестиции. Всички знаели кой е, но не могат да го докажат! О, времена, о, нрави, все същите сте си!)

В градината сме се сбрали всички понеделнишки иностранци в Жеравна. Никой не бърза за никъде, няма закъде...Селото се обикаля за 15 минути, музеите за още толкова, остава ти да се настаниш удобно на дървената пейка, да си подложиш възглавница от пухено безвремие и безделие и да уважиш едно или по-добре няколко питиета.

Сервитьорчето е ромче, хич не ми прави впечатление вече, даже синът ми си го бройва за жертва и цяла вечер тупурка с малки крачета след него, „помагайки му”.

Кухнята – под всякаква критика, ама то за кой да се напъват хората, като посетителите всички сме случайници и едва ли някога ще ни довее отново вятъра тъдява.

 

Вечер е, звездна, в Жеравна...Добре че има звезди, щото улично осветление ЙОК. Забихме се по някакви чукари, поизгубихме се в тъмното, даже се поизплашихме...Докато опипвах с крак дупките в непрогледното, незнайно защо си представях как момци притискат свенливи девойки до каменните дувари и впиват жадни устни в моминските.

Достигаме до нашето жеравненско убежище, носещо името на Сава Купеца. Къщата – голяма, богаташка, пипната, с градина разкошна зелена, даже с басейн украсена. Одаята струва „само” 60 гроша. Ще се тръшнем тримата на голям одер – нисък, облагороден с матрак. Между дървените капаци, от които е съградена къщата, прозира дворното осветление. В миниатюрната баня мирише много лошо, а възглавниците са далеч от мечтите ми. Самопроклетисвам се наум – че хем да се връщам във времето искам, хем – лукс и удобства, но съм толкова изтощена от лежерния ден, че решавам да се отдам на сънища. Да, ама не това са решили съгостите на Сава Купеца. Всяка нечия стъпка на втория етаж проскърцва като ръждясала панта в мозъка ми, и така до 3 през нощта. В 3 пропява домашният петел ( все си мислех, че около 5 започват да пънат гласни струни), започва едно надпяване със съседския мъжкар. Кукуригу- кукуриг, до 6, когато пребити от безсъние, се измъкнахме в леглото, готови за сутрешен тур из музеите. Усмихнатата домакиня ни поднася кафенце в малки чашки и мекици за закуска.

Нямам сили даже да благодаря за гостоприемството и усмивката, защото съм набрала много на имота. Заричам се, че следващия път, когато си наумя пътуване във времето, ще отседна в цивилизовано, комерсиално удобно място – предполагам за същите пари и така срещата с автентичното няма да изсмуче жизнените ми сокове с все ентусиазма ми.

Първите посетители сме на къщата на Йовков...Влизам вътре и ми се подкосяват краката ...Казвам си „Най-после”, очите ми се изпълват неконтролируемо със сълзи,  гласът ми трепери, а моментът е толкова специален, че забравям всички несгоди на туриста.

След нас влизат група младежи с книжки 100-те национални туристически обекта, които даже не са сигурни дали искат да метнат по едно око на двете мизерни стаички, в които се е родил един от най-големите литературни таланти на България за всички времена. Те печати си колекционират децата, а аз тайно подсмърчам...

Следва запалване на свещичка в местната църквица, посещение на останалите 2-3 музея и галерии и сме готови да се сбогуваме с Жеравна ...Най-после, казвам си аз, и знам, че едва ли ще се върна повече! Макар че хвърлих монетка в каменното корито на църковната чешма!

Не я усетих тази Жеравна, но пък най-после я видях, най-после си тръгвам...