18% Сиво - Захари Карабашев

„За да се намериш, трябва преди това да се изгубиш.”

Списъкът ми с чакащи да бъдат прочетени български автори не е голям и е пермаментно чакащ. На нощното ми шкафче все се намира място за внушителна тухла преводна проза,  която бива заменена от следваща подобна.
Преди месец ме обзе нечовешка българофилологическа вина и в пристъп на искрено разкаяние закупих 5, цели 5! произведения на родни писачи.
Откритие номер 1! 5 от 5 са с черни корици! Или жалят нероденото второ Възраждане на българската книжнина или аз съм много далеч от модните графични тенденции в книгоиздаването.

С какво да започна, с най-черната, пошегувах се сама със себе си и решително разгърнах 18 % сиво на Захари Карабашев.
Трето издание, бре! (гугъл-вам името на автора и разбирам с бекрайно изумление, че книгата, която държа в ръцете си, е претърпяла три издания за няколко месеца и е класирана сред стоте най-любими книги на българите.)

Мразя да ми разказват книги и филми, затова и избягвам да го правя, а с тази дори не бих опитала! 18% сиво не може да бъде резюмирана, тя може да бъде почувствана, видяна, погълната, смляна, преживяна (от преживям, не преживявам) пак и пак.
И все пак - в името на жокерите - ще опитам да хвана тънката сюжетна линия за единия край и да я проследя до края. Жули като конопено въже и гали като копринен шал едновременно.

Свободна млада душа с наръч мечти за из път, голямата любов, бягство в страната на неограничените възможности, където всички мечти се сбъдват...или не, борба, самота, изгубване, загуба, отричане, отново бягство от себе си...към себе си, признаване, най-после шанс да се сбъдне мечта, но душата се оказва кастрирана за мечтаенето.
Споделената любов като презумпция за нечия цялост никога не ме е изпълвала с възторг, но в случая я прегръщаш радушно тази презумпция, приемаш я с цялото си същество и си готов заедно със събиращия парчетата от себе си да бягаш от истината, за да се опазиш от нея, да оцелееш - макар и нецял...

Не знам дали Карабашев е добър фотограф, но словесните му фотоси са превъзходни, а стилът му – къртещо (мразя тази дума) ровичкащ в собственото ти бунище и многопластов, макар че често се доближава до телеграфичен и процентът на непрогледното черно, откровено циничното и натуралистичното да депресира и отвращава нерядко.

Емоционалните нюанси обаче са толкова дълбоки, цветни и калейдоскопични, че превръщат четивото в побъркващо интригуващ, обсебващ роман от черно-бели визии, които оставят шантаво пъстри отпечатъци в душата ти...

За мен лично това пътуване към себе си, по пътя на изгубването, беше страшно, вълнуващо, разтърсващо, весело, тъжно, носталгично, ретро, интимно, запомнящо се...

Не ти се иска да го оставяш сам в колата този луд човек, прекосяващ Америка, искаш прашният път през пустинята никога да не свършва, а ти да стоиш вдървен от емоции на изтърбушената седалка до шофьора и да поглъщаш черно-циничните му мисловни кадри като бял екран, защото знаеш, че надписът КРАЙ ще е изписан с бяло.

Има ли бяло – да не повярваш, да! Надеждата витае като ефирен, симпатичен призрак някъде между 275 –те страници на книгата. Най-хубавото е, че тя остава...след мрака, смъртта, отричането...Надежда от 18% сиво – почти бяло на фона на загубите, които всички ние оставяме след себе си ...като трохичките, които хвърляме, за да се намерим отново...пълни или поне непразни от надежди.