Великият Гетсби или Величественият Ди Каприо

 

Дълго отлагах гледането на този филм, още по-дълго споделянето на мисли за него в блога. Прекарах месеци в опити да автоамнезирам впечатленията си от книгата и да отворя нетърпението си за филма като за непрочетена книга.

 

Резултатът – разтърси ме. Не кинопрочита на великолепното произведение на любимия ми Фицжералд, а играта на величествения (вече) в моите очи Ди Каприо. Блудкавата и захаросана на пръв поглед холивудска звездичка от Титаник се оказа Титани-ч-ен Талант, чутовен бих го нарекла, колкото и не на място да стърчи в настоящите редове този епопеичен епитет.

 

Ди Каприо наистина стърчи сред всяка актьорска сбирщина през последните години и е способен без усилия да „обрече” всяка лента на успех. След  превъплъщението му в Гетсби, същият се нарежда в ТОП 3 на актьорите, които обожавам, а аз тържествено обещавам на себе си, че няма да гледам повече киноадаптации на нито една в ТОП 50 на любимите ми книги...освен ако в тях не участва Леонардо.

 

Филмът е нещо средно между ретропародия и ням черно-бял шедьовър. Толкова го харесвам и толкова съм разочарована едновременно, че мислите ми ще прозвучат шизофренично, но пък нека ми е простено - родени са не от киноманския ми мозък, а от пристрастията на сърцето ми.

 

Образите  са недовършени, щрихирани, нахвърляни безразборно и безотговорно като пръски боя върху лентата. Сякаш някой изкусен хирург се е заел да прави емоционална дисекция на всеки герой, но след като извади 2-3 пласта проникновения, минава към следващата маса и следващия труп, изгубил търпение към мисията си да бъде последователен и да реже дълбоко...Докато не помогне на всеки един обект да бъде осакатен до степен на петно вместо завършен  рисунък.

 

Изключение, разбира се, прави Гетсби, чиито щрихи Леонардо сглобява в пълнокръвен, трагичен, противоречив, харизматичен образ.

Зрелищно, съзерцателно, разхвърляно, докосващо, омагьосващо, объркващо, хипнотизиращо  - всичките тези емоционални кадри минават през главата ти в забавен каданс, докато гледаш, а след края  - се чувстваш празен и опустошен! Искат ти се още 2 часа и половина нищо-неслучване и много – неказване! А едновременно с това ирационално желание, те обзема облекчение, че е свършило!

По следите на изгубеното време, на илюзиите, амбициите, еуфорията и депресията на изгубеното поколение – няма нещо, което да допада повече на романтичното, носталгичното и драматичното ми аз.

Няма образ, който да приляга по-силно на идеалистичните, очевадно объркани представи за мъж! Гетсби е един от имагинерните литературни избраници на сърцето ми, но ако преди за мен е бил строен, харизматичен брюнет с пронизващ поглед, отскоро е приел образа на Леонардо, а вярвайте ми – никога в живота си не съм бивала привличана от русоляви, дребни субекти.

Рискувайте да гледате този филм, той няма почти нищо общо с книгата, но има много общо с актьорска виртуозност, рядко заснемана напоследък по холивудските ширини!