Вместо представяне

My photo
Аз съм отявлен епикуреец, всеяден четолюбец, преоткрил се гурман - повече дегустатор, Дон Кихот, заклет романтик, работохолик, киноман със заложби на кинокритик. И още: свръхемоционална, истинска, пишеща! Четете ме, съдете ме, но и ме усещайте! Защото аз съм повече чувство, отколкото разум, повече душа, повече от това, което този свят иска от мен, и много по-малко!

Friday, August 30, 2013

Най-после Жеравна!




Йовков ми е кацнал на сърцето, като бяла лястовичка на жица. Неслучайно ми се падна на кандидатстуденстки изпит преди мнооого години и съвсем нарочно през месец – два препрочитам  Старопланински легенди и не спирам да се дивя на перото му – калиграф.
Та по повод казаното по-горе не е никак странно, че винаги съм искала да зъмръкна и осъмна в Жеравна, който ми сърдечен , културологичен и филологически порив не можах да последвам десетилетия поради едни или други причини „напук”.
Тази година сбъднах това си прозаично желание и чувствата, които питая по повод на сбъдването са твърде противоречиви и подтикващи ме да ги споделя в няколко прозаични реда.
Билборд с дърворезбирано Жеравна на него насочва случайни йовковисти и поклоници на автентиката към прашния път, водещ към селото с 330 къщи и 500 човеци.
Поемам си дълбоко жеравненски въздух и гълтам като риба на сухо, която накрая се е довлякла до океана!
Малки криволичещи улички с табели, указващи местоположението на къщите за гости...Цветни жалейки по стените на дървените къщуря смутително ме навеждат на мисълта, че всеки втори покойник е ром...Твърде противоречиво встъпително чувство ме обзема още при първите ми крачки по каменистата твръд на тази люлка на българщината.
Баби дремят кротко пред персоналните си етнографски експозиции от торбички, ръчно ткани килимчета, плетени пончота и топли пуловери. Прочутите жеравненски мотиви чудесно прилягат на дървено – кълдъръмения екстериор.
Всяка втора стена е изложба, всяка пета къща – кръчма, всяка 10 – хотел. А между тях 3 музея, 1 църквица , кметство и поща.
Тишината бива нарушавана само от песента на колелетата на каручки с магарешки впряг, и липсата на модерни превозни средства в движение изпълва с ликуване стресираното ти градско аз.
 
Заставам до една чешмичка , затварям очи и си представям Божура циганката с дяволития си поглед, която продава пръст, дренки и вретена. Изведнъж ромското колоритно присъствие в Жеравна (винаги правя асоциации с турското присъствие) ми се струва съвсем на място и вече не ме дразни.
Позволявам на фотоапарата ми да щрака самосиндикално, без да се прицелвам нарочно в някоя портица, отрязани гумени ботуши с посадени сакъзчета в тях, или в чардаците с покриви от лозници.
 
Лениви котараци се припичат на всяка крачка, огромни румени ябълки се гушат в зелените корони на достолепни овощя, тежки кепенци скриват очите на изоставени, самотни къщи.
Сенките на Албена, Индже, Шибил, Дядо Руси са вградени някъде по кьошлъците на дървеното село, замръзнало във времето...Нещо ме стиска за гърлото и разходката се превръща в пътуване ...
Сядаме да изпием по една морна бира в първото изпречило ни се пред очите механче – Старча.
(След като се върнах в София, разбрах, че собственикът е местният изедник на чужди бизнес начинания. На два пъти, точно преди откриването били подпалени големи кръчми с огромни инвестиции. Всички знаели кой е, но не могат да го докажат! О, времена, о, нрави, все същите сте си!)
В градината сме се сбрали всички понеделнишки иностранци в Жеравна. Никой не бърза за никъде, няма закъде...Селото се обикаля за 15 минути, музеите за още толкова, остава ти да се настаниш удобно на дървената пейка, да си подложиш възглавница от пухено безвремие и безделие и да уважиш едно или по-добре няколко питиета.
Сервитьорчето е ромче, хич не ми прави впечатление вече, даже синът ми си го бройва за жертва и цяла вечер тупурка с малки крачета след него, „помагайки му”.
Кухнята – под всякаква критика, ама то за кой да се напъват хората, като посетителите всички сме случайници и едва ли някога ще ни довее отново вятъра тъдява.
 
Вечер е, звездна, в Жеравна...Добре че има звезди, щото улично осветление ЙОК. Забихме се по някакви чукари, поизгубихме се в тъмното, даже се поизплашихме...Докато опипвах с крак дупките в непрогледното, незнайно защо си представях как момци притискат свенливи девойки до каменните дувари и впиват жадни устни в моминските.
Достигаме до нашето жеравненско убежище, носещо името на Сава Купеца. Къщата – голяма, богаташка, пипната, с градина разкошна зелена, даже с басейн украсена. Одаята струва „само” 60 гроша. Ще се тръшнем тримата на голям одер – нисък, облагороден с матрак. Между дървените капаци, от които е съградена къщата, прозира дворното осветление. В миниатюрната баня мирише много лошо, а възглавниците са далеч от мечтите ми. Самопроклетисвам се наум – че хем да се връщам във времето искам, хем – лукс и удобства, но съм толкова изтощена от лежерния ден, че решавам да се отдам на сънища. Да, ама не това са решили съгостите на Сава Купеца. Всяка нечия стъпка на втория етаж проскърцва като ръждясала панта в мозъка ми, и така до 3 през нощта. В 3 пропява домашният петел ( все си мислех, че около 5 започват да пънат гласни струни), започва едно надпяване със съседския мъжкар. Кукуригу- кукуриг, до 6, когато пребити от безсъние, се измъкнахме в леглото, готови за сутрешен тур из музеите. Усмихнатата домакиня ни поднася кафенце в малки чашки и мекици за закуска.
Нямам сили даже да благодаря за гостоприемството и усмивката, защото съм набрала много на имота. Заричам се, че следващия път, когато си наумя пътуване във времето, ще отседна в цивилизовано, комерсиално удобно място – предполагам за същите пари и така срещата с автентичното няма да изсмуче жизнените ми сокове с все ентусиазма ми.
Първите посетители сме на къщата на Йовков...Влизам вътре и ми се подкосяват краката ...Казвам си „Най-после”, очите ми се изпълват неконтролируемо със сълзи,  гласът ми трепери, а моментът е толкова специален, че забравям всички несгоди на туриста.
След нас влизат група младежи с книжки 100-те национални туристически обекта, които даже не са сигурни дали искат да метнат по едно око на двете мизерни стаички, в които се е родил един от най-големите литературни таланти на България за всички времена. Те печати си колекционират децата, а аз тайно подсмърчам...
Следва запалване на свещичка в местната църквица, посещение на останалите 2-3 музея и галерии и сме готови да се сбогуваме с Жеравна ...Най-после, казвам си аз, и знам, че едва ли ще се върна повече! Макар че хвърлих монетка в каменното корито на църковната чешма!
Не я усетих тази Жеравна, но пък най-после я видях, най-после си тръгвам...
 

Tuesday, August 13, 2013

„The best offer” – повече от добра кинооферта




 „Във всеки фалшификат се крие известна доза неподправеност”

Напоследък скуката в киното е голяма колкото австралийската пустиня Виктория. Рядко полъх в застиналия от лятната мараня въздух или оазис като мираж на хоризонта.
The best offer е живителен дъжд в кинопустошта. И дали дългото очакване, дали несъмнените художествени достойнства на лентата, ме изпълват с истинско ликуване от срещата с това визуално откровение.
















7.7 по imbd са показателни, но по мое прескромно мнение – твърде скромни за Най-добрата оферта. Това е филигранно произведение на киноизкуството. Изваяно от глината на рядко добър сценарий и патинирано с великолепна актьорска игра в лицето на Geoffrey Rush (най-добрата му роля ever, по-добра дори от King’s Speech) и Sylvia Hoeks (The Storm) и режисурата на Guiseppe Tornatore.
















От първата до последната минута лентата те държи в напрежение, мистерията градира, а тънките нишки, които подсказват за наличието на фалшификат сред оригиналите в галерията, са паяжинно нежни и оплитат интереса, превръщайки го в пашкул от нетърпение да стигне до края.
 











Изкуството е интериор и екстериор на сюжетната интрига. На сцената му се сблъскват перфекционизъм, аскетизъм, ненаситност за още..шедьоври, наложено съзнателно емоционално отшелничество за сметка на рядък талант да разпознаеш шедьовъра! Зад кулисите му се ражда обсебваща любов, която се превръща в чудовищна зависимост, помитаща без усилия дълго и упорито градените стени на цитаделата на едно извратено, самотно, брилянтно Аз.

 













 
Девственик на 70 години,  аукционер, колекционер  и ненадминат експерт в сферата на изкуството и фалшификатите, преминава през колизиите на емоционалното си преоткриване, сблъсквайки се със собствените си демони, страхове и задръжки. За да открие любовта, която ще го измъкне от костеливите пръсти на самотата и ще го запрати в задушаващите прегръдки на още по-голяма такава –на изгубената току-що намерена единствена любов. 

 














Музиката на Мориконе е прекрасна завеса към този откровено красив филм. И към размислите, към които те подтиква...Кой или какво е оригиналът и кой или какво е фалшификатът! Повърхността и същността могат да бъдат истински фалшиви или истинни, в зависимост от експерта, който отсъжда качествата им. Едно V в зеницата на окото на мадона от майстор на Рафаелови копия може да придаде на погледа й повече дълбочина от оригинала, защото художникът е влюбен в творението на великия майстор или  в своето собствено...

 














Интригуващ, брилянтен, елегантен – ще се повторя – истински шедьовър. Събуждам се нощ сле нощ, прехвърляйки през ума си диалози, сцени, детайли, преоткривам го, пренамирам послания, вълнувам се, че все още имам шанса да попадна на такъв филм – един от най-добрите, които съм гледала през последните години.
С отворен край, който дразни, но нямаш и помен от съмнение, че някакъв друг може да пасне на подобно интелигентно, великолепно кинотворение.



Wednesday, August 7, 2013

Ах, морето! Ах, инклузива!

 












Софийските улици са възхитително обезлюдени и напечени до червено от жаркото августовско слънце. Тук – таме шепа обезгрижени откъм задължения продавач-консултанти и сервитьори, за които морето вече е спомен, смучат настървено фасове и споделят до изнемога всеки детайл от лелеяната почивка, прибрана в папка архив.

В селца и паланки, в градчета и по седянки All Inclusive се носи като парола за честит живот, в охолство и благополучие – за 5, макс 7 дни, но кой ти ги дава. Кученцата, прасенцата и слончетата- касички са разбити ритуално и дори дечицата философски приемат преждевременната им кончина!

По телевизията се върти час по час най-нелепата реклама, която предлага кредит „Ваканция”, вестниците са бъкани със статистически извадки колко му трябва на едно бг фемили, за да отдъхне това лято на Черно Море. Или защо не – на Егейско, Бяло, Адриатическо, Червено, Синьо ( май няма такова). Е, как колко, много!

Ако трябва да си наместя мисълта в коловоза, което е много трудно, когато разсъждавам на емоционални теми като единствената ми годишна почивка, картинката е следната! Спестяваш 365 дни от закуските и обедите и от всичко останало, и рано или късно иде месецът, седмицата или денят Х от календара, върху който с голям ален Х е отбелязан твоят заслужен ОТПУСК (според повечето шефове незаслужен, но това е друга тема).

Подготовката започва месеци преди това. Предвидливите букват още напролет, когато 20%-товата отстъпка идва дюшеш за всеки средностатистически бюджет, особено ако миналогодишната ти почивка е била дъ бест уан и не искаш да рискуваш с експерименти. По-претенциозните пък изчакват първите прелетели на юг птички да се завърнат и поглъщат като гладни сомалийчета всеки изстрадан ред по форумите, като правят списъци: Може би, Твърдо Не, Никогаш!

Накрая решението е взето – резервацията факт и семейният автомобил е сгънат на четири под тежестта на 4 куфара, 2 сака и 14 големи найлонови торбички. Прогнозите за времето – чудесни по лятна презумпция, новата магистрала – гостоприемно ширнала се чак до Бургас, а всички делнични неволи загърбени от частична, временна амнезия.

4 часа пряко сили и можеш да чуеш заветния плясък на вълни, крясък на чайки и да почувстваш живителната влага по изсушената си от климатици кожа. По радиото услужливо ромоли „Ах, морето” в изпълнение на морската дива Тони Димитрова, а настроението се вдига от раз с 10 ваканционни пункта. Тъй като отлепваме традиционно рано – още по прет-а-зазоряване, задължително достигаме до селището, вилата, хотела, комплекса преди 12 на обяд и започва голямото чакане за вълшебната гривничка – пропуск за един по-хубав свят, в който не вадиш кеш, щото си го извадил предварително.

 












Инклузива или Всичко включено по нашенски е калкулиран средно 100 лева на калпак в най-добрия случай към днешна дата. Пиенье и Яденье на корем, но трябва да внимавате за корема! Защо ли? В тавите като в омагьосан кръг се въртят призраците на предходните ястия. Ако например на обяд ви сервират пилешко яхния с повечко лучец за разкош, на вечеря ви очакват сърмички с кайма ..от пилешко, защото спомнете си африканските дечица с издути от празнота тумбачета. Друг пример - обедната рибка на скара ще скочи стопроцентово във вечерния ви поднос добре маскирана с доматен сос. Зелената салатка с краставички се превръща в средиземноморска, като й притуриш деликатно количество консерва риба тон и 5 маслини за декор. Супичките също са вълшебни, въпрос на фантазия е да преобразиш пилешката в крем такава.

Неутолимият ищах за сладолед на невръстните ни или връстни наследници изживява своя звезден час, защото ледената благина във всякакви нюанси и еднакъв вкус не свършва!

Същото важи и за пиенето, обикновено с неустановен роден произход, под формата на разноцветни коктейли, които ще омагьосат въображението и равновесието ти без никакви усилия.

Да живее българското, така да се каже! И еднократната годишна почивка, в която се чувстваме бели хора!???

Псувайки по български себе си, че сме похарчили цяло състояние за ракия и вино мейд бай Цар Киро и вкиснали манджи, приготвени от продукти за многократна употреба.

Псуваме още лошия си късмет да не можем да си позволим нещо, различно от нашенски инклузив, като например полупансион в Гърция, в който кебапчетата не биват рециклирани в пълнеж за чушки.

Псуваме и чужденците, които засмени, с червени носове отдават дължимото на разцвета на алкохолния туризъм и нямат нужда от инклузив, за да се чувстват бели хора, защото имат достатъчно количество бели евра в портфейла си.

Псуваме работодателите си за щедрата ни заплата, която ни принуждава да вземем заем или кредит, за да се докопаме до заветния побългарен ол инклузив, по традиция съсипващ 7-те ни дни бягство от живуркането.

Псуваме и другаря по маса, който се тъпче до припадък с кърначета, преглъщайки с карнобатска в 11 преди обяд, който философски обяснява на жена си, че ще яде до пръсване, щото си е платил за това, даже и повече!

Псуваме сутрин, когато участваме в традиционната ведрина: Запази шезлонг, уцелвайки го с хавлия от най-дълго разстояние или балкон...

Псуваме на обяд, когато масите в ресторанта са заети до една...

Псуваме вечер и през нощта, когато весели компании около басейна празнуват Джулай Морнинг през юни, август и септември.

Въобще – почивката е едно голямо псуване! Преди нея – когато стягаме коланите на панталоните, по време на нея – когато ги отпускаме и след нея, когато видим, че стрелката на кантара удря непознати досега измерения.  

Love you All (Inclusive)

P.S Мечтая си за почивка на остров, започващ с Б, завършващ на –али, с пакет, в който са включени само: Сутрин – капучино в изящна чаша от костен порцелан и фреш от екзотични плодове, на обяд – салата с морски дарове и чаша – две превъзходно шардоне, вечер – едно блюдо по мой дизайн и вкус, свежа салата и бутилка добре охладено розе. Ако някой срещне подобна оферта на цена бг ол инклузив, моля, веднага да ме информира! Защото животът не е ол инклузив, а откраднати мигове щастие...