Вместо представяне

My photo
Аз съм отявлен епикуреец, всеяден четолюбец, преоткрил се гурман - повече дегустатор, Дон Кихот, заклет романтик, работохолик, киноман със заложби на кинокритик. И още: свръхемоционална, истинска, пишеща! Четете ме, съдете ме, но и ме усещайте! Защото аз съм повече чувство, отколкото разум, повече душа, повече от това, което този свят иска от мен, и много по-малко!

Wednesday, April 24, 2013

"Jack Reacher" или Монолог с Том Круз



Аз тебе много те уважавам, г-н Круз! Не заради Мисията Невъзможна и Игра на Световете, а заради всичко останало: Топ Гън, Широко затворени очи, Роден на 4-ти юли, Jerry Maguire...И да не забравя, шапка ти свалям за Последният Самурай, който те направи звезда в моите широко отворени за стойностни ленти очи.
Сега въпросът е в коя колонка да подредя поредното ти героично превъплъщение в ролята на Jack Reacher.
Ще започна със заключението: Обичам трилъри...с теб в главната роля, с всичките ти 150 см и страхотен талант, на който можеш да стъпиш като на  гранитен постамент, вместо на обувките си със специална подметка за миньони.
И за да следвам елементарна логика в изложението: Бях изумена, като прочетох, че героят от книгата One Shot на Lee Child, вдъхновила настоящата лента, е великан, с чието телосложение и ръст нямаш нищо общо. Интересна режисьорска хрумка, която е разочаровала доста книгомани и  киномани впрочем.
Jack Reacher ме грабна от пръв кадър и ме държа в напрежение до последния, въпреки холиууд-екшън – сцените и камарата трупове, които остави след себе си, препускайки по колизиите на интригата. Истинска интрига, чиято развръзка зрителят дълго не може да предвиди, но пък за това е аналитичният ум на героя ти, който може да върне 10 хода назад и да предвиди 5 напред по шахматната дъска на сюжетната загадка!
Историята: 6 изстрела, 5 трупа, някъде в Америка! Случай, който полицията разплита за часове,  вследствие на което опитен снайперист е прибран на топло по бързата процедура и всички доказателства са налице, но вместо признание стрелецът изрича „You got the wrong guy” „Повикайте Jack Reacher”.
Предвидимо всички пътища водят към пари, пари и пак пари, но има съспенс, има забележителна актьорска игра, има послание, за мен имаше и емоция, въпреки призрачното, стоическо, неемоционално присъствие и доминиране на героя ти на екрана.
Ти, Том, си от звездите, които правят един филм забележителен и около които всички останали са масовка /освен, ако наоколо не се навърта някой  гигантски Харизматик като Ken Watanabe в Последния Самурай, който да те засенчи/. В Jack Reacher поне не видях никой друг, освен теб!
Толкова ти отиват роли на самотници, странници и бегълци, г-н Круз! Подозирам, че човек може да изиграе само себе си с такава лекота. Отиват ти и роли на умници, подозирам също, че си точно такъв.
Вдъхновяват ме истории, па макар и измислени, за това как едно същество може да изостави чувството си за самосъхранение в името на генерално или конкретно тържество на справедливостта, на принципи и идеали, от които средностатистическият хомо сапиенс е лишен и оголен като кабел със свръхвисока материалистична консумация.
Да се върна на заключенията. Колкото и нелепо да изглеждаше облечен в самурайски доспехи, беше величав, докато размахваше меч на бойното поле, бранейки идеали и принципи. За мен Jack Reacher е продължение на героичното ти преображение от Последния самурай – в други времеви измерения, но със същото наглед наивно послание „Не винаги побеждава злото”. Аз съм от същия отбор, на Дон Кихотовците, обречени и отдадени на изгубените по презумпция малки и големи борби и схватки с бездушието и безпринципието на света, в който са родени..с принципи и идеали!
Очаквам да те видя в следващата лента, Том! Великолепен си, каквото и да казват критиците ти!
„Yout think I'm a hero? I am not a hero. I'm a drifter with nothing to lose.”












Sunday, April 21, 2013

Анорексията или Ти - една изповед на моята Тера


Познавам героинята на този пост – героиня в буквалния и преносен смисъл на думата, от зачеването й и очакването да проплаче за пръв път, сменяла съм й памперсите, участвала съм като подстрекател в първото й незаконно напиване - на около 2 годишна възраст, споделяла съм първите й любовни трепети и съм била на първите редове около арената на тинейджърските й бунтове. Когато ми изпрати тази изповед вчера, се самоукорих за сетен път, че дори не съм подозирала какво изживява в продължение на толкова много години; потресена, защото знам какво й е струвало това словесно събличане, накрая се изпълних с истинско въодушевление, защото разбрах, че към днешна дата тя води в борбата с демона в себе си с 1:х, и че е твърдо решена да излезе победител в тази битка на живот и смърт, колкото и страшно да звучи! Поисках й позволение да публикувам тази изповед, и тя без колебания ми я подари, заедно със смелото "Ползвай името ми", не ме е срам! ТОВА е истинската победа! Когато заставаме очи в очи с демоните си и като в клуб на анонимните алколохолици, се представяме: Здравейте, аз съм параноик, маниак на тема чистота, анорексик, нимфоманка и прочие..Аз също не се наемам да търся причините за факта, че всички ние имаме тъмно Аз, и че нощите в душите ни са повече от дните понякога, знам само, че зад всичките ни страхове се крие нехаресването ни и можем да ги тръшнем на манежа само, ако намерим истинска причина да се харесваме! Моята Тера я е намерила - вместо в огледалото, в очите на любимия мъж, където се е видяла за пръв път истински - едно прекрасно, интелигентно, артистично, шантаво, обичливо същество, което всеки би искал да познава и харесва! Обичам те, Терка! Благодаря ти за следващите редове!  
Всеки от вас може да има около себе си една прекрасна Тера, за чието повръщане и разранено гърло да не подозира! Огледайте се!


Колко е красиво да разцъфнеш пред собствените си очи! Или „The Beauty and her inner sad Beast“ 

Колко е красиво да разцъфнеш пред собствените си очи! Или „The Beauty and her inner sad Beast“

Викат ми Терра и съм на 25. Реших да споделя нещо наистина крайно интимно, за което знаят малцина и то повърхностно, без детайли. Тоест в края на тия бели страници ще бъда гола. И преди бях гола, но другояче. Имах щит, о който ударите житейски отекваха, дрънчаха заглушително в главата ми, който предаваше всичките вибрации на събитията в живота ми на неподготвената ми крехка същност. Така бях гола преди. Сега отново съм гола, но без щит, без завеси, с широко отворени очи. Вече не се сънувам без дрехи на улицата сред хора. Сега съм това, което трябва да бъда, с всичкия си целулит, всичката си агресия, с всичките си предменструални синдроми.

За какво иде реч?

Преди дни съвсем случайно попаднах на информация за актриса, която решила да сподели за лежащ в миналото й проблем. Разбира се, това не ме впечатли особено, понеже за проблеми от всякакво естество се пише и говори перманентно и повсеместно. Но дни след краткото клипче, което изгледах, си спомних за себе си преди. Тая АЗ, която през по-голямата част от будното ми състояние е забравена. Сякаш не съществува. През по-голямата част. Реших да потърся суха почти научна литература, засягаща въпросната тематика. И тогава, тоест снощи, си спомних за „забравената“ Терра. Видях я отстрани. Видях се отстрани и в настоящия момент. Не напуснах тялото си. Бях в себе си, защото тук сега ми е комфортно.

За какво иде реч?

Актрисата споделила в книга за преживяната от нея анорексия.

Аз ще споделя накратко за преживените от себе си анорексия и булимия.

Снощи, когато реших да се разголя, не знаех, че всъщност толкова много ще ме е страх. Страх ме е. Ръцете ми треперят. Страх ме е, но не ме е срам. Страх ме е, че няма да разкажа всичко хронолигично, че думите ще са разхвърляни и неувлекателно набутани в дълги скучни изречения. И все пак, решила съм да споделя и не търся голяма аудитория. Искам това да бъде прочетено от хора, които се интересуват. Не искам да назидавам, да съветвам, да порицавам. Не искам съчувствие, състрадание. Искам да се покажа гола. Гола, но здрава и силна, каквато не съм си представяла, че мога да бъда. Преодоляла себе си и грозната част от съществуването си.

Нямам ясни спомени за целия този внушителен период от живота си. Поради естеството на болестта. Мозъкът ми до скоро отказваше да функционира нормално. Кратката ми памет беше напълно унищожена. Всичко, което знам за миналото си, представлява стилизирани картини, размятани из гънките на измъчения ми мозък. Чисто физиологично той не е функционирал нормално в продължение на 8 години. Наскоро сметнах и установих, че са горе-долу толкова.

От 14 годишна възраст започнах да се самоунищожавам напълно целенасочено и безотговорно.

Не си позволявам да посочвам конкретни причини за възникването на болестта си. Би било глупаво.

Като всеки подрастващ човек и аз винаги съм била недоволна от непроменяеми и независими от мен обстоятелства. За съжаление те са влезли в контакт с брънка от емоционалността ми и в съзнанието ми се е родила малка гнила клетка, която се е разраснала, размножила и отровила целия ми светоглед, представата ми за себе си, за хората около мен, за живота.

Спомням си детския си гняв, който поради безсилие започна да се развива навътре. Себе си всеки може да промени. На себе си всеки може да влияе. Така си обяснявам началото. Била съм около 12 годишна.

На 14 се почувствах достатъчно пораснала, за да не позволявам на никого да взима решения, касаещи само и единствено моята особа. След като дълго време бях трупала недоволство към себе си, бях се озъртала и хиперболизирала качествата на околните за сметка на своите, реших че съм достатъчно дебела, та да се подложа на глад. Нямам идея защо не съм виждала безрезервната и огромна обич, която съм получавала. На загрижеността у близките си гледах като на нещо безмерно досадно. Чувствах се неприета безрезервно, нехаресвана, представляваща купчина от несъвършени клетки, които трябва да се накажат с глад. Демонстрирах самоувереност, независимост, твърдост. Не знам дали някой въобще е приел тази моя версия на себе си. Дали й е повярвал. Харесваше ми да не ям. Имах свои методи за установяване на намаленото си тегло. Нямах кантар. Имах дупка между краката и тя ми харесваше. Ежедневно чувах „О! Колко си отслабнала! О! Колко си слаба!“. Това беше моята награда. Имах ужасно ниско кръвно. Припадах. Получавах гърчове, спазми на белия дроб. Всички отдаваха това на детската ми астма, която вероятно е присъствала, но мен не ме е интересувало. И все пак, чувствах се ужасно унила, самотна.

Не знам кога започнах да повръщам. Вероятно на тялото ми му е харесало да получава някоя друга калория „вповече“, но гузната съвест е ужасен бич. На хората около мен им харесваше да ме виждат да похапвам. Преди това се чудеха с какви хапчета за апетит да ме тъпчат. По-скоро КАК да ме тъпчат. Ридаех, крещях, не исках. Получих шамар. Веднъж. Явно е бил следствие от чувство на безсилие.

Рядко си позволявах да се храня, но минималните количества храна, които поемах, реших да изхвърлям по „безобиден“ начин. Идеята ми се стори просто чудесна. Всички виждат, че ям, а аз всъщност не го правя. Ще приемат най-сетне, че така изглеждам, че така ТРЯБВА да изглеждам. Това съм аз и толкоз.

Имала съм периоди на ремисия. Но това далеч не са били периоди на комфорт и лекота. Това е било време, изпълнено с недоволство, самовглъбяване, изолация. Двеговишна депресия, по време на която не съм напускала дома си и дивана пред компютъра. Харесвах да слушам музика, да плача, да гледам красиви снимки или просто да се взирам в една точка. Не можех да общувам с хора. Рзвих панически страх от тях. Най-вече от „чужди“. Беше ме страх да остана насаме дори с някой роднина. Не знаех какво да кажа. Не исках да виждам непознати. В училище ме мислеха за надменна и самоуверена, а аз просто едвам дочаквах момента, в който ще съм вкъщи. Сама. Впоследствие отново престанах да ям, защото, логично, от толкова продължително стоене вкъщи на дивана, бях наддала. Станах красива и малко по-спокойна. Започнах да се престрашавам и да общувам с този или онзи, но цялото това приключение беше обвързано с изключително трудно преодоляване на страхове. Така се обградих с малко хора, които, слава Богу, са прекрасни и ме приемаха безрезервно, което разбира се аз не виждах. Чувствах се като мравка под лупа. Е, с времето свикнах. Бавно и трудно. И все пак не съм подхождала с интерес и плахо любопитство към тия около мен, или когото и да било другиго. Продължавах да се чувствам недостойна и несъвършена. Фокусът беше там. Анорексията и булимията се редуваха като плоски герои в тъп сериал. Ту се подлагах на глад, ту решавах да се „отпусна“ и да похапвам, повръщайки след това.

Окончателно изоставих анорексията, когато бях на около 18. От тогава насетне целият ми свят се въртеше около приемането и „изхвърлянето“ на храна. Булимията не стана част от живота ми. Животът ми беше нещото, което я хранеше. Поддържаше я. Тя паразитираше в-у полубудните ми съзнание и тяло. Нямам ярък спомен за събития от живота си. Просто защото нищо не ме

интересуваше или вълнуваше. А и чисто физиологично процесите в тялото ми бяха нарушени. Паметта ми я нямаше, цикълът ми също липсваше. Предизвиквах го с хапчета. Бях в потънала в нескончаема безмерна депресия. Непрестанно. Нямах близки, нямах желания. Беше ми все едно. Дори най-голямата трагедия да се случеше, щеше да ми е все тая. Не ме интересуваше какво ще ще има или няма утре, след седмица или след 6 години. Нямах идеи, нямах планове, нямах надежди. Просто хранех болестта си.

Близките ми и хората около мен не виждаха какво се случва. Не знаеха. Страдащите от булимия не са болезнено слаби. Все пак приемат калории, колкото и бързо да се опитат да се отърват от тях. Умело се криех всеки път, след като съм похапнала доволно. Трябваше да взема душ, да си оправя тоалета. Където и да отидех, първото нещо, което проверявах е, дали и как ще имам възможността да повърна, след като ям. Дали има мивка или душ в тоалетната, които да заглушат шумовете ми. Независимо дали съм на работа, на гости, на екскурзия.

Започнах да се адаптирам към състоянието си. С мъка преодолях страха си от хора, но не можех да преодолея болестта. Общувах, започнах да се смея, имах ведри свежи мигове, докато не дойдеше време да ям.

Най-драматично стана, когато заживях сама. Или почти сама, както и да се разбира това. Всеки ден съвсем умишлено минавах през магазина и пазарувах само чипсове, мазнотии, бисквити с шоколад. С килограми! Рядко готвех, и то винаги ужасно, просто защото вкусът на храната нямаше значение. Беше важно количеството. Всеки път ядях с килограми наведнъж. Тъпчех се до толкова, че стомахът ми се подуваше неимоверно и усещах ужасни болки. Не можех да спра докато не усетех, че ще се пръсна. Буквално. Тогава идваше зловещата част. Рефлексът, който предизвиква повръщане при дразнения в гърлото, беше изчезнал. Драпах с пръсти и го разранявах. Течеше кръв през устата ми от раздраното ми от нокти гърло. Плачех. В тия моменти много плачех от безсилие и гняв към себе си! Към безхарактерността си. И на следващия ден отново щях съвсем безцеремонно да мина през магазина и да си напазарувам килограми полуфабрикати. В добрите дни това се случваше по веднъж. Но е имало и такива, в които съм се самоизмъчвала по четири пъти. Имало е и дни, в които не ми се случвало, но вероятно се броят на пръстите на едната ми ръка. Очите ми бяха пълни с малки кръвоизливи от напъните и позивите за повръщане. Сливиците ми бяха ужасно подути. С размер на малки мандарини. Лицето ми беше подпухнало от задържаната в тялото вода. Булимията ужасно много обезводнява организма и той компенсира, складирайки. Не изглеждах добре. Не бях слаба. Но нямах сили. Нямах сили за нищо!

И така. Виждах се в тази си светлина до края на живота си. Не смятах, че има надежда да престана. Никой не знаеше. На никой не казвах. Надявах се съвсем мъничко на чудо, на невероятен прилив на сили, които ще ме отблъснат на брега. Но не знаех как, кога и дали ще имам щастието. Знаех, че престана ли да повръщам, ще напълнея много. Не можех да контролирам количествата на поетата храна. Започнех ли да ям, не преставах, докато станеше невъзможно. Това беше страхът ми. Че ако престана да повръщам, не просто ще съм невзрачната и безформена Терра, която в този момент представлявах, а ще стана ужасно дебела.

Не знам как стана. Не мога да си обясня. Не знам точно кога. Бях вече на 22. Срещнах човек, заедно с когото се забавлявах. Човек, в чиито очи не съм виждала нито очаквания, нито критика, нито особен интерес дори. Човекът, чиято фамилия нося понастоящем. Може би вече съм била твърде изморена от начина си на същесъвуване и поне малко съм се абстрахирала емоционално от него. Може би тогава съвсем плахо съм си позволила да се огледам около себе си. Отново необяснимо и непредвидено преплитане на обстоятелства, хора, лични емоции. И фактът, че не съм се чувствала анализирана, тълкувана, харесвана или нехаресвана, ме е накарал да се отпусна. Да започна да се чувствам добре. Да търся присъствието на този човек. И така се открихме. Но

както не знам от кога датира връзката ми, така не знам и от кога датира свободата ми. Всичко стана в продължение на два до три месеца.

След това започват ярките ми спомени, които нямат нищо общо с болестта ми. В началото тя все още присъстваше, но неусетно е изчезнала. В един момент усетих, че не повръщам вече. Хранех се. Ядях сравнително големи количества манджи. Напълнях. Дрехите ми бяха тесни, за това носех по-широки такива. Но бях приета. Вече се чувствах такава. Усещах го.

Впоследствие започнах да спортувам. Да се радвам на бавната, но все пак налична промяна в тялото си. На дозите ендорфин, които си набавях почти ежедневно. И така се промених. Три години ми бяха нужни, но се оказах завидно търпелива и целеустремена. Демонът ми все още ме преследва. Много рядко има моменти, в които ми се случва да ям неконтролируемо и да прерисувам зловещата картина. Но много рядко. Продължавам да имам проблеми с хормоните, с емоционалното си състояние преди цикъл, но срещам разбиране. През всичките тези години не престанах да се боря и с упоритото си акне - следствие на булимията. Все още ме тормози. Някак не успявам да се харесам напълно визуално, но се приех. 8 години от младия ми живот са изядени от невидим звяр, но съм доволна!

Благодаря за мъжа си, за семейството си, за всяко едно решаващо събитие в живота си и за решението да отделя време от препълненото си с ангажименти ежедневие да напиша този текст в леко американско-пропаганден стил (за което моля да ми бъде простено J ).

Sunday, April 14, 2013

За моите приятели - ЕМИГРАНТИТЕ

 

                                          
Къде сте? Къде да ви търся?
Изгубих ви в тесният свят, като ненужни мъниста ви пръснах.
И как да ви върна назад. Забравени мои приятели, мои изстрадали спомени, мои сълзи изплакани.
Къде сте? Кои ви прогони?


“Виждал съм успели емигранти, но не съм виждал щастливи” – чух наскоро мастит нашенски професор да отсича в едно интервю и се разчудих дали е прав.
Има клубове на анонимните алкохолици, на жертви на домашно насилие, на страдащи от шопингмания маниачки. Аз пък мога да си спретна без усилия Клуб на приятелите – емигранти.

Бидейки „благословена” с много скъпи на сърцето ми хора, попадащи в графата „спасили се”, се размислих генерално за всички тях - плюли на петите си отдавна и намерили нова родина, далеч от милата татковина и държавата - мащеха. Успели ли са или щастливи? Отговорът е: Само те си знаят, но друга е тук въпросителната. Дали щяха да са по-щастливи, ако патриотично, самоотвержено и мазохистично си бяха останали тук, псувайки безуморно официалните евростатистически данни, че сме най-бедни и най-нещастни и фактът, че са цифрички от таз упадъчна статистика.

Член номер 1 на клуба – Дарлинг
Призвание и Образование: Медицинска сестра /ако бе пожелала, можеше да стане професор, доктор, научен работник, математик, изборът беше въпрос на призвание, не на потенциал или липса на достатъчен/
Емигрирала: 199x г.
Била на гурбет в: Израел и Англия
Постоящем ситуирана и трайно разквартирована в: Нова Зеландия
Семеен статус: омъжена, с 2 деца


По това време тя спи сладко, надявам се, на десетки хиляди километра от мен, до изключителния си, възпитан, внимателен, всеотдаен анлийски половин. Дори не искам да гледам Нова Зеландия на картата, по никакъв повод. Трудно е да приемеш, че един от най-близките хора в живота ти е избрал да живее на място, толкова далеч от общите ви спомени, допирателни и пресечни във времето, сред палми, на брега на океана, без огромна „терапевтична” доза стрес, която родната действителност по всяко време е готова да му предложи и включи като точка 1 в договора за обитаемост.
Освен безкрайните ни екзистенциални и философски разговори, никога няма да забравя битийните ни общовизми.
През 90-те, докато деляхме квартира, призваната ми да помага приятелка работеше на каторжнически график в Окръжна болница, в Отделение „Реанимация”. Цифром и словом получаваше колкото една санитарка в същата болница, а без цифри, само словом - трудовото й възнаграждение стигаше да плати наема за малката стаичка с капещ таван и своята част от консумативите. Слава на бога, ползваше „бонуси” – безплатна храна по време на нощните си дежурства и това й позволяваше отвреме навреме да яде нещо различно от хляб и яйца.
Дали беше щастлива, НЕ, беше омерзена, обидена, притисната до стената на оцеляването от скапаната система, на която не й пука за призваните, нито за призванието.
Днес Дарлинг живее в цивилизована държава, дава по няколко дежурства на седмица, защото е разкошна майка и иска да прекарва повече време с двете си прекрасни дъщерички. ОНАЗИ Държава й осигурява тази „екстра” и още много други - като безплатно обучение, докато й втръсне да учи...Има прекрасна къща, на метри от плажа, като картичка, на която пише "This is happiness!" Да, не съм я виждала от ..........години, нея, порасналата ми кръщелница, никога не съм виждала малката й дъщеричка и не знам кога ще имам това щастие, само знам, че моята най-добра приятелка е добре далеч от Окръжна болница, макар далеч от мен и роднините си, защото там живее бял живот, а самоуважението и призванието й плуват в прозрачно чистите води на западната цивилизация  - без страх от удавяне и сметки за парно, които не може да плати.

Член 2 – Байче
Емигрирала: 199x г.
Гражданство понастоящем: Канадско
Семеен статус: омъжена, с 2 деца


Обади ми се преди 2 седмици – беше дошла да доведе болния си баща да намери покой на родна земя. Не съм я виждала, откакто си събра семейството, достойнството, мечтите и със свръхбагаж надежди отпраши към Канада.
Пишем си рядко, заради мойта и нейната заетост, никога не ми е признавала, че страда от носталгия, сигурна съм обаче, че никога не си прости „греха” да избере да бъде щастлива, изоставяйки възрастните си родители.
Винаги съм я оприличавала на светло кълбо енергия – пълна с ум, всеотдайна, от майките и съпругите, дето се на изчезване. Преди да впрегне всичките си изключителни качества, Байче, с отлична диплома за инженер, работеше като продавач – консултант. Умираше малко по малко всеки ден, че за да осигури хляб на детето си, трябва да застане зад щанда, а не над чертожната дъска.
Отскоро, не без дългогодишни лишения, Байче и Сие, се сдобиха с къща  - олицетворение на американската, канадската и прочие мечти, самата тя работи във висшата администрация на Хамилтън, безспорно е ценна и оценена от тамошната система, и най – после заслужено успяла! И още: все още влюбена в съпруга си, който възхитителен статут би бил невъзможен в нашенски условия на битов недоимък.
Да, далеч е от гробовете на родителите си, но шестото ми чувство ми подсказва, че е съвсем близо до себе си, а тази близост е равна на щастие!

Член 3 –  Маймун
Емигрирала: 200x г.
Понастоящем установена в: Люксембург
Работи във: Висша европейска институция
Семеен статус: свободна


Виждаме се поне 2-3 пъти годишно! Мъчи я носталгия, понякога я връхлита страховита самота, но не изпитва никакъв сантимент по времето, когато с трите си езика и висши образования, работеше по 10 часа на ден в агенция Фокус на „норма”, която не й позволяваше дори 5 минути почивка.
Днес може да си позволи да си идва в България достатъчно често, когато носталгията стане нетърпима, да ходи на почивки и да пътува поне по няколко пъти годишно, да си купи апартамент в центъра на Люксембург с европейската си заплата и да помага на родителите си, за да измие вината, че ги е „изоставила”.
Идва си за за 2 седмици, изпълнена с ентусиазъм, но тайно от себе си,с нетърпение брои дните до заминаването си обратно. Там, където всяка малка гайчица в голямата административна машина, трябва да има собствена кутийка, с изглед към зелена морава или друг релаксиращ пейзаж, където трудовият договор дава не само сигурност, а също така безкрайни пиривилегии.
Успяла е по всички български и по своите собствени стандарти, пробойните в усещането й за щастие, уверена съм,  ще бъдат запушени от нечие заслужаващо си мъжко присъствие в живота й, надявам се, това да се случи скоро.

Благодаря на Бог, че приятелите ми са добре, па макар и далеч, благодаря за Скайп, за електронните пощи, за Фейсбук, за това, че имам приятели, независимо къде са и че ми липсват всеки миг! Сигурна съм, че всички те благодарят всеки ден на здравия си разум, отвел ги далеч оттук, където може да не са най-успелите, но със сигурност са по-щастливи отпреди.

Tuesday, April 9, 2013

Циркът на Драго Чая или Арт-Меката на Меките китки


 
 
Събота сутрин е! Отдавна не си пия кафето с Драго Чая по Канал 1, защото екс-любимецът на Лили за жалост е и екс-телевизионер! Носталгията по емоционалните му монолози ме тласка да се запозная отблизо с новото му поприще - Софийски Цирк на Сцена!
Снабдени сме с билети, април ни поздравява с неподправена слънчева съботна усмивка, пред цирка цари радостно оживление и целият този екстериор обещава цветно изживяване.
Настаняваме се в салона на бившето кино и почти по часовник на манежа цъфва Драго, сценично тоалиран и с неподражаемия си апломб в гласа, който може да те напомпа с нетърпение преди още на сцената да започне дефилето на екзотични и не толкова представители на фауната и на току що прохождащи двуноги представители на цирковото изкуство, или както Драго прочувствено обявява: Това е едно представление, което дава надежда за бъдещето на българския цирк, понеже в него участват млади дебютиращи на манежа артисти!

Аплаузи, пуканки, светещи пръчки – на цирк като на цирк.
Започваме с дресура на папагалчета. Пременено като гей-тореадор голобрадо момче със сочни до безобразие джуки потупва по непослушните дупета пъстри папагалчета, които видимо стачкуват съботно и не искат нито да се катерят по реквизита, нито да участват в колективни изяви. След няколко индивидуални протеста и тупване на земята, усмихнатият до болка дресьор примиренчески си прибира стадото пъстроопашати и се изнася от полезрението ни  сред въздишки от облекчение. Реверансите му, съпровождащи номера са, истинска, висша демонстрация на принадлежност към онази по-нежната част от мъжкото народонаселение.
Следва девойка, която представя въздушна акробатика, увесена на 2 дълги парцала, евала, ашкулсум, машалах, както се казва, особено като имате предвид, че освен оччевадни таланти, въпросната ексремистка бе единствената от другия пол сред „ нежния дебютиращ състав”.
В салончето мирише задушевно на смес от урина на чифтокопитните и нечифтокопитни обитатели на цирка и смрадта е задушливо-отровна, но това си минава отмЪ за част от очарованието на мястото.


На сцената се явяват част от горните заподозрени – бяла, кафява лама и камерунско козле под ръководството на следващия повелител на циркови животни със също толкова ефирна осанка, но с козя брадичка и грим, който създава алюзия за неподправена ориенталска мъжественост. Ламите и те като папагалите, не са особено ентусиазирани от съботния си ангажимент. Кафявата постоянно бойкотира синхронното изпълнение и ако не друго, докарва невръстната публика до смях, ако не до захлас.

След забавния failure  на чифтокопитното трио, ред е на невероятен сръчко - гастрольор жонгльор от голям италиански цирк.
Момчето със също така сочни устни и още по-сочни и тематично оформени задни части е безупречно, само в реверансите му има нещо обезспокояващо - а именно доза нежност, която може да смути всяка Мис Свят и да я накара да се почувства травестит, ако не е точно такава, разбира се!
Първата част приключва с гълтач на огъни, както казва синът ми - чевръст момък с наполовина обръсната глава и дълга прабългарска плитка, която увенчава арт визията му. Мисля, че женското начало у този талантлив индивид беше най-слабо изявено и че притежава скрит потенциал да остане на правилния бряг, но това са си мои подозрения!
В паузата всички са поканени на манежа да пояздят понита, лами и квото Цирк дал!
Във втората половина на цирковото шоу дресьорчето на папагали демонстрира похвална дресура на котки, да се чуди човек отде толкоз разностранни таланти в ефирното му тяло, може би е сключил партньорски договор с Роси Кирилова и пробва с всички животни, кацнали на рамото или гушнати в скута на животнолюбителката.
Ако помните пък дресьора на лами и камерунски козлета от Парт 1, след антракта същият се яви с 2 амортизирани от възраст, експлоатация и страдащи от пролетна депресия змии, твърейки, че едната е питон и представи на невръстната публика идеи как вместо с шал, можеш елегантно да се замяташ със змии.
Последва коронният номер, в който двушално аксесориран, се напъха в стъклена кутия под угрозата на прословутата смъртоносна питонска прегръдка, Драго му хлопна кепенците, така да се каже, а ние вкупом отброихме от 10 до 1, надявайки се да се случи нещо, достойно за филм на ужасите.

Така... съвсем се обърках, но дресьорът на лами, козленца и змии, се оказа Господар и на "Гранд - Дамата" на Софийския Цирк на сцена - Алигаторът Aли. Същият изпълзя иззад завесите с побутване, подритване и прочие помощни приоми и застана объркан в средата с 54-те си килограма, а всичкодресьорът легна върху него и разигра нелепа борба  "човек -алигатор", мятайки се върху него и имитирайки схватка на живот и смърт! Тук съм категорична: Пълна порнография!

Носителят на червен нос в грандиозния спектакъл е Радо Шоу, който си е роден за клоун и децата много му се радваха!
Във втората част имахме и дубъл на огнегълтача от първата, който тук се явява в ново амплоа - въздушна акробатика.
С две думи- толкоз мултифункционална навалица накуп рядко можете да видите!
Сигурна съм, че всичко споделено звучи хомофобско и нихилистично, но ако вече сте убедени, че мразя гейове, независимо в коя сфера мерят ...дарованията си, трябва да ви кажа: Не сте прави! Живяла съм с квартирант хомосексуалист, тотално толерантна съм към избора на всеки да ляга с който или каквото си поиска, но в случая раздразнението ми е логично, макар и неоправдано, защото хомо-дружинката в Цирка на Драго беше хомогенно аматьорска.
И защото без да давам жокери на четиригодишния си син, или да му налагам модели и калъпи, някъде в невръстното си подсъзнание същият ще остане с впечатлението и убеждението, че в цирка можеш да видиш всички нежни мъже накуп и че същите освен гейове, са лаици.
На финала виновниците за двучасовото наречено "Много яко Шоу" се явиха надлежно да получат заслужените ни аплодисменти. И те са ин тотал: Дресьор номер 1 - на пагалчета и котки, Дресьор номер 2 - на лами, змии и алигатор, 2 в 1 - огнегълтач и акробат, Акробатка - дъ онли уоман, Илюзионист, Радо Шоу и Драго! Малко, но сплотени, тъй да се рече! И много грацилни! Да ме простят всички фенове на Драго, който безкрайно уважавам заради много негови качества и всички почитатели на цирковото изкуство, но за мен тази събота ще се запечата в спомените ми под мотото "Постоянен Цирк на софийска сцена  - Меката на меките китки"

Monday, April 1, 2013

Завръщане/Возврощение/– Едно черно-бяло емоционално Дежа Вю


Гледам руски филми 4 пъти годишно, по един път на сезон. Толкова са ми чужди и близки едновременно, че съм перманентно скептично гладна или сита по отношение на братушката кинопродукция, затова и отчаяно избягвам да я консумирам. Истината е, че всеки традиционен спорадичен допир ме ръзтърсва из основи, изключение не направи и тазгодишното ми поредно избрано гледиво.
Завръщане е като зима - свирепа, сибирска, като есен - умираща и печална с една надежда за възкресение на семейната цялост, прокрадваща се като пролет...

Началото докосна интуицията ми прозрително - на втората минута си казах: Боже, колко е черно-бял този филм, като накъсани кадри, свързани  от стенографична, подтекстова емоционалност. Не бях изненадана, че краят на филма беше визуален епилог от черно-бели фотоси.
Знам, че е трябвало да го гледам..да преживея отново болката от разрива със собствения си баща, който замина, когато бях влюбена в бащинската му обич и се завърна след години - чужд и непознат, със студени очи, в които нямаше нищо...
Няма да забравя как отчаяно търсех да намеря дъщерното си отражение в покритото с лед езеро на зениците му и как отново пропадах в дълбоки дупки от безразличие.

Сигурно затова Завръщане е моят филм - едно емоционално завръщане към загубата на живия ми родител, изгубил бащинското си чувство някъде из пясъците на Сахара.
Едно завръщане, което за двете изоставени момчета започна с посрещане, превърна се в опознаване и завърши със сбогуване. И никой от тях не разбра кога се завърна изгубеният им баща и връщал ли се е изобщо...
Тънката червена линия между любовта и омразата, която свързва децата с изоставилия ги родител. Липсата, която се превръща в страх от височини и омраза към порастването, защото не си изживял детството си като останалите, защото в сърцето ти е зейнала пропаст, в която си погребал довречивостта си, усещането си, че си желан, самочувствието, че си обичан.

За мен "Завръщане" не беше история, беше Дежа Вю, затова го изгледах без нито една сълза в очите, защото смелите и силните никога не плачат, нито изоставените...
Моят баща се върна, но изгубен и го изгубих, когато намерих обратно пътя към него.
Така стана и с двамата преждевременно пораснали синове на бащата от "Завръщане".
Алегорично - драматично e пътешествието на 2-те момчета и родителя към самотния остров на трудната близост, страхът от тъмното и дълбокото надделява и обещава корабокрушение...
Невероятна актьорска игра на мъжкото трио, сдържана, казармена, руская...Опортюнистът Иван и помирителят Андрей – сближени от общата си безбащинска орис, сякаш са едно цяло – генетично хомогенно скрепено завинаги, от липсата на мъжки авторитет в живота си.

Завръщане е като филм за войната – семейната, личната, твойта..с призраци – липсващи и измислени, с илюзиите, страховете, с недоверието, с по-силното от теб желание да се почувстваш цял, идващ отнякъде, плод на нечия любов, а не на възпроизводствен инстникт.
Можех да те обичам, ако не беше толкова зъл..казва малкото пораснало момче на непознатия си, дошъл от нищото на безумната липса баща...
Едно омагьосано цинично колело на живот – смърт се завърта, като влакче на ужасите, за да се върне в изходно положение – точка А – на съществуването без Него, производителят на У – хромозомата ...

Реабилитация – възможна ли е, когато си избягал от себе си и си оставил частици от себе си да се реят като изгубени атоми в нищото...НЕ!
Съжалявам, че тези редове по никакъв начин не приличат на впечатления, а са емоции, дежавюто никога не може да се сведе до разумни умозаключения, то е просто усещане за обреченост и съдба...
P.S. Филмът е носител на 100 награди, не вярвам някой да го е почувствал така, както само едни Иван и Андрей биха могли…(Не нашите палячовци)