Вместо представяне

My photo
Аз съм отявлен епикуреец, всеяден четолюбец, преоткрил се гурман - повече дегустатор, Дон Кихот, заклет романтик, работохолик, киноман със заложби на кинокритик. И още: свръхемоционална, истинска, пишеща! Четете ме, съдете ме, но и ме усещайте! Защото аз съм повече чувство, отколкото разум, повече душа, повече от това, което този свят иска от мен, и много по-малко!

Wednesday, December 3, 2014

За паническото разстройство (ПР) – от първо лице




Случи се преди 12 години....а сянката му,  двойник на всеки мой страх, още ме дебне из тъмните ъглища на неудовлетворението, стреса, депресиите, хипохондрията ми и ужаса от смъртта...

Няма да забравя първата ни среща. Бях си сама у дома, наведох се рязко да вдигна нещо от пода, ниското ми кръвно удари същия този под и пред очите ми падна черна пелена. Изгубих връзка с живота за някакви милисекунди - една малка смърт. Връщането обратно не бе облекчение, а емоционален шок, който роди демона...
В този момент мозъкът ми не работеше, не анализираше, не търсеше решения. Той само регистрираше малката смърт, която ми бе напомнила безусловната ми тленност.
Излязох навън и тръгнах по улиците безцелно, за да избягам от мястото на „случилото се”.
Вървях си тихо и кротко по Витошка, когато тротоарните плочи под краката ми се превърнаха в плаващи пясъци, прегърнах дънера на спасително дърво, а в главата ми като кардиограма на прединфарктен пациент вървеше съобщението: Отново се случва, случва се, пак ще се случи...
Не знам как се добрах до вкъщи, отделих тялото от препускащия ми бясно сърдечен орган и се концентрирах в оцеляването.

Няма да описвам хилядите си кризи, последвали оттук насетне, защото това е все едно да взема скицник и да оцветя всичките му листи в черно, непрогледно, плашещо, изпиващо всяка белота.
Убеждението, че умираш всеки път, когато демонът се разбуди (вселен веднъж в теб, той остава там дълго), пълната липса на контрол над вестибуларния ти апарат, сърдечният ритъм, който се покачва на 200 удара в минута, отчаянието, безсилието...всички тези малки умирации започват да доминират над разума и да контролират цялото ти (жалко) съществуване.
Страхът да излезеш навън, изолацията от целия свят, истеричното търсене на отговори: какво се случва с мен, в крайна сметка те превръща в затворник на собствения ти вездесъщ страх от страха.

Бяха кошмарни дни, нощи и години.. Реших, че единственият начин да победя врага, е да го опозная по-добре от себе си! Зарих се в преводни материали, защото такива на български нямаше и образът му започна да изкристализира щрих по щрих, един от друг по-уродливи!
Четях денонощно форуми и медицински статии, докато не успях се самодиагностицирам. Както всички знаят, паническото разстройство изживява „звездния си час” в последните години, а статистиката сочи, че  3-4 % от жизнеспособното население минава през същия този ад, а в списъка на засегнатите дефинитивно преобладават дамите и хората с висше образование. През 2004 г., 2 години след като бях „заразена”, написах една статия в Розали, която за кратко време събра коментари от хиляди състрадащи, от еднорог се почувствах част от някаква клика на обречените...Заклех се, че ще се измъкна от това тресавище. 

През „ум” не ми минаваше” да се обърна към специалист,  ненормалната  ми склонност да контролирам всичко  се изроди в дълго самоизтезание. Тук искам да подчертая в духа на всички екзистенциални мантри, днес  съм убедена, паническото разстройство ми се случи, за да ми даде така необходимия урок, че не мога да контролирам нищо всъщност.
Години наред ходех на работа с придружител, не се качвах в градски транспорт, не ходех на кино...Агорафобията и клаустрофобията бяха двете ми най-верни дружки. 

Когато умирането всеки ден ми дойде до гуша, казах КРАЙ, не мога повече така. Ако ще умирам, нека, ако ще бъда жалка, докато припадам по улиците, нека, ако ми е съдено да живея с това, ще го приема.
Предизвиках омразния си демон на двубой. Хвърлих му ръкавицата един вид, и облякох ризницата на чувството си за самосъхранение.
Вече знаех какво го извиква всеки път, като рог, който призовава изчадията адови да излязат от дълбините му. Страхът от него! Затова започнах да го зова, мазохистично...Тръгвах по улиците и си повтарях: Сега ще се случи! И какво от това! Нищо не може да ми направи, ще си тръгне, като всеки път, ще обикаля като чакал около крепост, ще вие в тъмното, но ще се върне в преизподнята.
И той идваше, рогат, уродлив, бесен, гладен да ръфа душата ми. Само че аз вече го гледах в очите, а не закривах своите с треперещи ръце. Малките ни битки продължиха година, толкова свикнах със стълкновенията ни, че престанах да се страхувам от тях, и от него...

Разбира се, всичко казано дотук, не е за да убедя някого, че може сам да се справи с ужасното ПР, а е за да вдъхна малко сила на тези, които вчера или днес са се сблъскали с него и виждат само огромната му зейнала паст. Знам също колко е важно да говори със „събрат” и с настоящето декларирам, че съм готова да изслушам всеки нуждаещ се от рамото ми или опита ми и да му повтарям до изнемога: От това не се умира, паниката е временно състояние, можеш да го победиш и омаломощиш, това е просто илюзия!

Мастити доктори твърдят, че срещата ни с ПР е резултат на химични реакции в мозъка ни. Аз вярвам, че сами събуждаме звяра в себе си, за да оръфа непротребното и вредното в нас...
Свикнах да мисля за него като за омагьосан принц, превърнат в чудовище и обречен вечно да плаши човеците. Вярвам също, че в момента, в който го помилваш по грозната глава, му помагаш да свали проклятието от себе си.
Вече не го викам, а когато понякога ме навестява неканен, с досада изчаквам сърцетупът ми да отмине, докато броя наум от 1 до .....и продължавам без него, към нормалния ми живот, в който има повече любов, отколкото страх.


Wednesday, November 5, 2014

НЕРАЗДЕЛНИ





Всички истории от този род започват и завършват със сърцето ...или с гроба. Да ме прости Господ, че повдигам костите им, но тяхната история заслужава да бъде разказана.

Цял живот съм се чудила какво ли е свързвало тия чужди един на друг хора – собствените ми баба и дядо и дали някога са познали чувство, различно от безразличието, което насищаше въздуха в дома им.
Когато поотраснах, започнах да разплитам пъзела на драмата, режисирана от манталитета и условностите на тогавашното? провинциалното общество.

Откакто съм се родила до мига на смъртта им, никога не чух една мила дума, нито улових мил жест или бегла усмивка, дето да са си разменили. Очевиден беше стремежът им да се избягват на всяка цена, сякаш зла орисница ги бе прокобила да делят един дом, но да не могат да поделят прости човешки радости. И двамата бяха затворени в свой си свят и не допускаха никого в него, дори най-„близките” бяхме чужди на тези странни самотници.

Прабаба ми беше тази, която ми подхвърли трошици истина, и тръгнах като Гретел без Хензел по тях, да проследя до какъв корав комат водят случайно изпуснатите признания.

Баба ми била лична невеста в Банско. Стройна, напета, високомерна, искали я, молили я ергени, но не рачила на никого да пристане.
Най-големият мераклия взел, че я откраднал по действащите тогаз странни закони на задомяване. Пак според тях баба ми трябвало примирено да приеме ориста си и да му пристане, за да спаси името и честта си. Не и тя! Няколко седмици я държал нещастният жених, па се принудил да я пусна да си върви по живо, по здраво. Вместо да сведе глава от срам, тя излязла от затвора си още по-горда и неопитомена.
Сочели я с пръст, шушукали зад гърба й, но тя разхождала кръшна снага из мегдана и нехаела за хорското мнение, както и преди.

Дядо ми започнал зрелия си живот с голямата любов, и както се оказа, го завърши с нея. Той беше кротък човек, незлоблив, рядко говореше и трудно показваше емоции. Погледът му беше празен – тъжно огледало на едно опустошено сърце. Още войник срещнал нея. Единствената. Блага жена, красива в страданието си и примирена с тежката болест, която почерняла дните й и неусетно изтривала от календара всички бъдещи такива. Били влюбени до полуда, а тя – туберколозна. Толкова я обичал дядо ми, че нищо не можело да го спре да я направи своя жена и да й подари най-щастливата, за съжаление, последна година от живота й. Краят бил неизбежен, а дядо ми осиротял отвътре завинаги, залинял, опустели очите му и сякаш онемял.

По онова време вдовците били по-добра партия от крадените моми.
Намерили се и сватовници. До ден днешен не мога да повярвам, че хората са били готови да се обричат по подобен начин на съюз за цял живот, но е факт, успели да съберат обезчестената ми баба и съсипания ми дядо, без никога да са се виждали.
От този момент започнала и агонията им. Да събереш двама непознати, съвършено чужди хора в един дом, да принудят те сами себе си да делят едно легло. Да направят залъка и солта си общи и дори да успеят да създадат дете...Не се обичаха не само един друг, а и собствения си единствен син. Мразеха се, за това, което са си причинили и не си го простиха никога.
Когато дядо ми си отиде след тежка болест, баба ми видимо изпитваше облекчение, без да го крие. Страдах за него, по детински, но дълбоко, и още тогава усещах, че и той си отиде с облекчение, трудно свързваемо със сетния час. За него поне знаех, че е познал любовта, а тя продължи да бъде сама, както винаги е била.

Покрай приготовленията за погребението, неочаквано открихме, че дядо ми е оставил последна воля, която потресе всички ни.
След 58 години брак, този студен човек, способен само на едносрични думи, беше пожелал да го погребат при първата му жена, единствената, която беше виждала усмивката му, тази, която бе открила дълбоко скритата в душата му нежност. Едничката, на която беше подарил сърцето си, а тя го беше отнесла със себе си в гроба. И той отиде там – при отдавна погребаното си сърце.
Роднините шушукаха, баба ми изигра ролята на мъченица, която и това е трябвало да понесе в заника на безрадостния си живот, а аз бях тайно щастлива, че накрая двамата влюбени са отново заедно.

Когато баба ми си отиде след години, се затвори последната страница на този роман и именно епилогът ме накара да напиша тези редове.
Оказа се, че в малкото гробище няма места и единствената възможност е да положат тялото й в гроба на дядо ми. Не вярвах, че такива неща се случват с мъртвите и живите...Не исках да вярвам, че покоят на накрая намерилите покой души, ще бъде осквернен от още едни кости...

Сега са там тримата, в един гроб...Когато наминавам да запаля свещички за упокой, се насилвам да мисля, че само мощите им са нелепо положени в един вечен затвор.
А душите, душите са се намерили..и слели във вечността. НЕРАЗДЕЛНИ.

Wednesday, October 8, 2014

Наръчник за разбити сърца


 
„Когато някой те нарани, изплачи река от сълзи, построй мост и мини през нея!” (Анонимен)

Ако до днес утрините ти са били вълшебни, само защото се събуждаш  отново до неговата рошава глава, тези редове са за теб.
Ако месинджърът ти itself се е задръстил от ручеи лигави слова от сорта на Добро Утро, жълто патенце, дългоухо зайче, сладко мишле, мъркащо коте, фъстъче дребно, чети нататък.
Ако сентенцията „мъжът  на живота ми” е излизала час по час от устата ви в близки и недотам блзки компании...
Ако всичко гореказано внезапно е минало в архив, дело, превърнало се е в минало, предизвиквайки разкъсващи болки в сърдечния ви орган, обезкръвен от тъга или гняв...

За вас е моят себеизтестван Наръчник за разбити сърца

Сутрин вместо „обичам го”, си повтаряйте като мантра „И това ще мине, друг ще дойде”!

Направете си списък с най-омразните му качества, като не щадите епитетите. Колкото по-дълъг, толкова по-добре. Ето някои подсказки: вероломно лъжливо копеле, емоционален пън, генетично изчадие, нарцистичен слабоумник, плешив клоун, плужек настъпен, чукундур...Мъката стимулира въображението, вярвам във вас!

После това угодно дело съставете си списък с вашите най-положителни качества и не пестете любовта към себе си...Започнете и свършете с прекрасна.

Терапията е следната: четете първо черния списък, после розовия, като Библия сутрин, обед и вечер. Така докато картинката не изкристализира в бяло и черно: вие сте ангел, а той Сатаната.
Всеки път,в който осъзнавате, че хубавите ябълки ги ядат прасета точно като екс-ът ви, плачете, няма да пресъхнете! Но ще ви олекне.

Неслучайно старите или мъдри люде хортуват, че от любовта до омразата има една крачка. И ако можете да използвате последната като въже, по което да изпълзите от бездната на разбитото си сърце, почвайте да го плетете веднага!

Вместо да прехвърляте като броеница през зациклилия ви от мъка мозък сладникави спомени за първата ви целувка, си представяйте мръсните му чорапи хвърлени на топка в спалнята, оригването му след обилно хапване, последното му грозно напиване или каквото още можете да извадите от нафталина.

Когато периодът на отричането, безсилието, гнева отмине, си сменете аватара във фейсбук с картинка на сърце, окичено с табела OPEN.



Поръчайте си от ибей кутия/и истински белгийски шоколад вместо антидепресанти и го ударете на откривателство, без да ви е грижа за калориите. Обелвайте поредното  станиолче всеки път, щом чернотата изпълзи от дълбините на съществото ви...и поглъщайте сладост като противоотрова.



Опразнете или оберете магазин за елитни вина. Запасете с различни марки амброзия от кехлибарено злато, расли по южните склонове на Тоскана, Франция, Чили, Австралия.

Направете си план за дегустация и го следвайте с епикурейска отаденост. Например:

Понеделник:  Champagne Blanc de Blancs Brut + Бонбони с грозде и сирене по Йоли...
(обожавам Йоланта и вдъхновението към храната, което събужда у мен)
Вторник:  Chateau Olivier Blanc + Гризини с прошуто
........................................................................................................................................



Всеки ден:  Отворете пакет със скъпи салфетки, украсете любимата си ваза с букет цветя, запалете ароматизирани свещи с ухания на мед и канела, и сервирайте бавно и тържествено на себе си, вие и само вие заслужавате най-много да се размажете от удоволствие и да осъзнаете, че няма нужда от втори в картинката.

Отпивайте малки омагьосващи глътки вино, редувайте с хапчици съвършено мезе и си представяйте, че такъв ще е вкусът на новата голяма любов, която ви чака някъде зад ъгъла на временната ви печал.

Открийте си нова любима музика, релаксираща, вдъхновяваща, енергична...И Тя е храна за изстрадалата душа. Пробвайте с песничката от рекламата на Киндер на Selah Sue: This World. Това парче ме изпълва с неподправена радост от факта, че съм жива и ми действа психотерапевтично.

Свалете си всички епизоди на „Теория за големия взрив” и си спретнете голям смехомаратон.

Сварете си голяма тенджера с кестени и се настанете удобно на дивана, незает от екс любимия, с книга в ръка. Препоръчвам: Непосилната лекота на битието на Милан Кундера, Животът може да е чудо на Ивинела Самуилова, Приказка без край на Михаил Енде....и разбира се „Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт.















Планирайте удоволствия за месеци напред: Излишен (има ли такъв?) Шопинг, Балийски Масаж, Спа с приятелки, Бягство в Родопите.

Купете си карта за абонамент за фризьорски услуги. Вместо да ходите разчорлена като Калуда,  направете си дългосрочна застраховка „безупречна прическа”, доказано е, че е косата е нашата вселенска връзка с бога на доброто самочувствие.

Запишете се на курсове, по всичко, шиене на гоблени, танци, пеене,йога на смеха,  каквото ви хрумне, няма по-благодатна почва от социализацията с непознати по пътя към излизане от депресията.

С две думи ангажирайте всичките се сетива и ги фокусирайте върху вкус, допир, обоняние, зрение, физическо натоварване. Така ще отвлечете мислите си от дерайлиране по релсите на миналото.

Спете много, добрият сън лекува всичко!

Накрая простете! На себе си, че сте обичали „неподходящия” и на него, че не се е случил мъжът на живота ви.
...После обичайте! Без страх, без съмнения, без застраховки, защото само този, който познава болката, познава и любовта!






Wednesday, August 13, 2014

Искрено и Лично за Фейсбук



 
Днес колежката ми – горда бъдеща студентка, ме информира надлежно, че в Нов Български Университет се изучава модерна дисциплина, наречена Facebook.
Изумена от новината за новия университетски предмет и разтърсена от ментални противоречия,  се размислих на тема как социалната мрежа се превърна във феномен, водещ до пристрастяване (дефинирана е диагноза Facebook зависимост (FAD)), възможно зомбиране,  тежка абстиненция и за капак - ИЗУЧАВАНЕ.
Като малка работна пчелица се разрових в статистиката, за да базирам съжденията си на солидна основа и ще споделя някои факти с вас, нищо, че нямам бутон сподели:

  • Регистрираните във Facebook вече надхвърлят 1 млрд. души. (1/6 от целокупното човечество).
  • Средно 50% от всички потребители на мрежата влизат в нея всеки ден. (обзалагам се, че процентът е набъбнал от последното преброяване)
  • Най-големите фейсбукманиаци са австралийците с рекорд от средно 7 часа дневно. (чудя се дали този процент е престижно дело на безработните австралийци или просто така си работят)
  • Над 35 млн. души обновяват всеки ден статуса си „За какво мислите?”. (според мен е належаща появата на бутон: „Не мисля за нищо днес”, предричам му дивен успех”)
  • Всеки 3-ти от разводите в САЩ съдържа в делото си думата „Фейсбук”. (напълно допустимо, имайки предвид, че в ерата на онлайн комуникациите изневерите започват точно така)
  • Сирия, Китай, Иран забраниха официално социалната мрежа за гражданите си. (Аллах и Си Цзинпин да пазят диктатурата)
  • 20-годишна служителка на IBM в Канада не получи обезщетение от застрахователната си компания, защото застрахователите установили при разследването си, че в профила й е публикувана жизнерадостна снимка във времето, в което тя твърдяла, че е била в болнично заведение заради депресия. (Внимавайте с излишната веселост, не се знае кога ще бъде използвана срещу вас)
  • В Австралия действа протокол за призоваване на обвиняеми пред съда през „Facebook”.

След като се запознах с фейсбук в цифри и любопитно инфо, спретнах кратко интервю с един от най-мислещите си френдове, определено диагностициран с FAD,  какво го свързва лично и искрено с FB.
Той: Първо ме интересува това, което публикувам, дали се харесва на хората и колко се харесва!
Аз : Винаги си бил нарцис, значи си събирач на лайкове, за мен някаква извратена форма на колекциониране на масово одобрение, което няма как да получиш в нормалния живот.
Той: Може и така да е, но не е само това. Фейсът е бърз начин за симултанна комуникация
Аз: Има скайп, 100 пъти по-удобен. Но не е публичен...
Той: Скайпът е скучен, като бяла болнична стая, тук има по-приятен интерфейс.
Аз: Добре, какво друго?
Той: Ами понякога попадам на умни мисли
....Без коментар

Въпросният субект може да те затрупа с вербални лавини по всякакви теми, но тази определено му беше трудна и не го вдъхнови. Оставих го да си търси сам отговорите, които още не е дал на себе си и е време да споделя

Моята лична „любовна” история с Фейсбук.
Станах закономерна жертва на масовата фейс лудост през 2009 г. сравнително късно, имайки предвид свирепата ми интернет зависимост.

Към днешна дата съм далеч от вече споменатата диагноза FAD, но за протокола следва да направя признание, че почти няма ден, в който да не се отбия тъдява.

До ден днешен не разбирам необходимостта на повечето обичайни заподозрени да споделят всичко – от сутрешната си прозявка до стомашните си разстройства и действието на лопедиума върху тях.

Бих изстъргала с нокът от софтуера функцията „feeling….” Loved, happy, bored… Не съм чувала от години някой да споделя тези си състояния в членоразделна, нормална човешка реч, но пък им се „наслаждавам” доволно във всеки втори post.

Изприщвам се от селфита! Недай боже да дойде ден, в който ще започна да се самозаснемам с издадени напред джуки, в една и съща безумна поза, с едно и също ситуиране на главата в „правилния” ъгъл. Всъщност преди фейсбук нямах и елементарна представа що е нарцисизъм и че е по-разпространена диагноза от идиотизъм.

Получавам уртикарии всеки път като видя споделени мъдрости и откровения, пакетирани с „подходяща” снимка, а мъдростите задължително изписани с правописни грешки. А когато същите се share-ват от доказано интелигентни люде, започвам да се съмнявам в собственото си IQ.

Ненавиждам постове на английски от сънародници, освен ако същите не живеят в чужбина и имат чуждоезични приятели в колекцията си, които не желаят да дискриминират.

Аз споделям във фейсбук само лични мисли, обект на авторско право, и смятам, че това е идеята на общуването, па макар виртуално, а не безхаберното и безмерно цитиране.

Почти невъзможно е да приема покана от непознат човек, освен ако не съм обзаведена с предварителна информация и увереност, че същият няма да спами пространството, което ежедневно обикалям, с нищо друго, освен с ценни мисли.

Нерядко бивам обладана от пориви да се откажа от огромен процент приятелства, поне виртуално, защото приятелските монолози на всякакви теми минута по минута буквално ме изтощават.

Радвам се, когато приятелите ми в чужбина публикуват спорадично снимки, които мога да разгледам, докато пия сутрешното си кафе, но предпочитам да получа същите на пощата си, специално подбрани за мен и с коментари, непредназначени за куцо и сакато, а шифрирани с тайния код на близостта.

Одобрявам всички картинки и клипове, които могат да те усмихнат и нямам нищо против принципа „предай нататък” в тези случаи. Същото важи за музиката.

Служебните ми задължения и афинитета ми към нейно величество Рекламата, ме заставя да разглеждам и признавам социалната мрежа като една от най-успешните рекламни платформи, пръквали се някога.

В заключение – мога с, мога и без фейсбук! И идеалистично си пожелавам  всеки от милиардът фейсбук – последователи да отдели половината време, което харчи в мрежата, за да прочете няколко страници от стойностна книга, такава истинска, отпечатана на хартия.. Може би следващия път ще има нещо ценно за споделяне, излязло от сърцето му, сътворено между собствените му мозъчни гънки, а не взето назаем и копи-пейстнато.


Thursday, July 10, 2014

За Планирането и Мечтаенето




Всичките ми познати се кълнат, че предпочитат спонтанността, но това са откровения между два плана. (само една си признава, че планирането е основна градивна клетка на спокойствието и просперитета й).

Та след един спор с мой „спонтанен” френд, изръшках де що имаше мисли на мъдри глави за плануването, плановете и връзката им с живеенето!

Някои умници очевадно са предтечи на модата на импровизациите, улавянето на мига и реенето в ефира:
  
  • Животът е това, което ти се случва, докато си зает да правиш планове!
  • Интелигентните имат планове, мъдрите принципи!
  • Аз не правя никакви планове, а просто позволявам на вселената да ме изненадва!
Други практици и прагматици твърдо отстояват тезата, че планирането е в основата на щастливия (или поне подредения) живот.

  • Цели без план са просто желания!
  • Някой днес седи на сянка, защото някой друг е планирал да засади дърво!
  • Ако не знаеш къде точно отиваш, как ще знаеш как да стигнеш там?
  • Плановете не са толкова важни, но планирането е есенциално!
  • Всичко, което започва с планиране, завършва с победа!
  • Да мечтаеш, всъщност означава да планираш!
Хванах се за последното прозрение и спонтанно прозрях, че е истина! Аз лично, както 90 процента от себеподобните си, дишам, работя, живея? и стихове не пиша, понеже не умея!

Живвам, само като планирам и когато дойде време да превърна планчето в спомен!
Като остана без изглед за почивчица, пътуване, увеселение приятелско, се чувствам обречено застопорена в настоящето и без никаква емоционална връзка с бъдещето.
А точно тя ми е много важна, защото иначе към днешна дата ми остават едни чисти, прости, статистически 6 месеца без малко до края на годината!

Ако обаче на календарчето в червено са оградени  5 дни с индекс Gr (Гърция), 4 дни през Октомври с мечтаната абревиатура It (Италия) и т.н, очакванията от бъдещето са свързани освен с мисълта за нови бръчки и сметки, с животворна емоция!
Есенциално търпение и нетърпение да се докопаш до заветните, специално отредени за бягство от съществуването няколко дни, които ще ти припомнят, че животът, макар кратък, може да бъде хубав!

И да, плановете винаги съдържат в себе си n % риск от провал, като последното ми лелеяно отскачане до Източните Родопи и язовир Кърджали, но след студения (придружен с нечувани гръмотевични бури) душ, душата ми има вопиюща нужда от джакузи с топла вода, в които да бълбукат малки и още по-малки планчета...

Та много искам да съм спонтанна, както е модно и екзистенциално, но имам нужда да бъда практично планираща, като притововес на романтично устроената ми, непрагматична природа, защото това е единственият начин да бленувам не просто за остров Бали, малка спретната къщурка в Родопите, печалба от тотото, а за реални, възможни нещица, които ме чакат ей там, зад ъгъла на месеца, тримесечието, годината...

И не просто да плакна очи в ТОП 10 на най-екзотичните, най-екстравагантните, най-романтичните и прочие най-курорти в света и да си се представям полегнала на шезлонг на верандите им с балдахини от диви орхидеи, а да знам, че има тераска с прекрасен изглед към някоя родна планина, която ме очаква и вероятността да се озова там, е много голяма!
Та, ако някой към днешна дата ме попита, обичаш ли да планираш, ще му отговоря: Да, обичам да мечтая!