Вместо представяне

My photo
Аз съм отявлен епикуреец, всеяден четолюбец, преоткрил се гурман - повече дегустатор, Дон Кихот, заклет романтик, работохолик, киноман със заложби на кинокритик. И още: свръхемоционална, истинска, пишеща! Четете ме, съдете ме, но и ме усещайте! Защото аз съм повече чувство, отколкото разум, повече душа, повече от това, което този свят иска от мен, и много по-малко!

Wednesday, November 5, 2014

НЕРАЗДЕЛНИ





Всички истории от този род започват и завършват със сърцето ...или с гроба. Да ме прости Господ, че повдигам костите им, но тяхната история заслужава да бъде разказана.

Цял живот съм се чудила какво ли е свързвало тия чужди един на друг хора – собствените ми баба и дядо и дали някога са познали чувство, различно от безразличието, което насищаше въздуха в дома им.
Когато поотраснах, започнах да разплитам пъзела на драмата, режисирана от манталитета и условностите на тогавашното? провинциалното общество.

Откакто съм се родила до мига на смъртта им, никога не чух една мила дума, нито улових мил жест или бегла усмивка, дето да са си разменили. Очевиден беше стремежът им да се избягват на всяка цена, сякаш зла орисница ги бе прокобила да делят един дом, но да не могат да поделят прости човешки радости. И двамата бяха затворени в свой си свят и не допускаха никого в него, дори най-„близките” бяхме чужди на тези странни самотници.

Прабаба ми беше тази, която ми подхвърли трошици истина, и тръгнах като Гретел без Хензел по тях, да проследя до какъв корав комат водят случайно изпуснатите признания.

Баба ми била лична невеста в Банско. Стройна, напета, високомерна, искали я, молили я ергени, но не рачила на никого да пристане.
Най-големият мераклия взел, че я откраднал по действащите тогаз странни закони на задомяване. Пак според тях баба ми трябвало примирено да приеме ориста си и да му пристане, за да спаси името и честта си. Не и тя! Няколко седмици я държал нещастният жених, па се принудил да я пусна да си върви по живо, по здраво. Вместо да сведе глава от срам, тя излязла от затвора си още по-горда и неопитомена.
Сочели я с пръст, шушукали зад гърба й, но тя разхождала кръшна снага из мегдана и нехаела за хорското мнение, както и преди.

Дядо ми започнал зрелия си живот с голямата любов, и както се оказа, го завърши с нея. Той беше кротък човек, незлоблив, рядко говореше и трудно показваше емоции. Погледът му беше празен – тъжно огледало на едно опустошено сърце. Още войник срещнал нея. Единствената. Блага жена, красива в страданието си и примирена с тежката болест, която почерняла дните й и неусетно изтривала от календара всички бъдещи такива. Били влюбени до полуда, а тя – туберколозна. Толкова я обичал дядо ми, че нищо не можело да го спре да я направи своя жена и да й подари най-щастливата, за съжаление, последна година от живота й. Краят бил неизбежен, а дядо ми осиротял отвътре завинаги, залинял, опустели очите му и сякаш онемял.

По онова време вдовците били по-добра партия от крадените моми.
Намерили се и сватовници. До ден днешен не мога да повярвам, че хората са били готови да се обричат по подобен начин на съюз за цял живот, но е факт, успели да съберат обезчестената ми баба и съсипания ми дядо, без никога да са се виждали.
От този момент започнала и агонията им. Да събереш двама непознати, съвършено чужди хора в един дом, да принудят те сами себе си да делят едно легло. Да направят залъка и солта си общи и дори да успеят да създадат дете...Не се обичаха не само един друг, а и собствения си единствен син. Мразеха се, за това, което са си причинили и не си го простиха никога.
Когато дядо ми си отиде след тежка болест, баба ми видимо изпитваше облекчение, без да го крие. Страдах за него, по детински, но дълбоко, и още тогава усещах, че и той си отиде с облекчение, трудно свързваемо със сетния час. За него поне знаех, че е познал любовта, а тя продължи да бъде сама, както винаги е била.

Покрай приготовленията за погребението, неочаквано открихме, че дядо ми е оставил последна воля, която потресе всички ни.
След 58 години брак, този студен човек, способен само на едносрични думи, беше пожелал да го погребат при първата му жена, единствената, която беше виждала усмивката му, тази, която бе открила дълбоко скритата в душата му нежност. Едничката, на която беше подарил сърцето си, а тя го беше отнесла със себе си в гроба. И той отиде там – при отдавна погребаното си сърце.
Роднините шушукаха, баба ми изигра ролята на мъченица, която и това е трябвало да понесе в заника на безрадостния си живот, а аз бях тайно щастлива, че накрая двамата влюбени са отново заедно.

Когато баба ми си отиде след години, се затвори последната страница на този роман и именно епилогът ме накара да напиша тези редове.
Оказа се, че в малкото гробище няма места и единствената възможност е да положат тялото й в гроба на дядо ми. Не вярвах, че такива неща се случват с мъртвите и живите...Не исках да вярвам, че покоят на накрая намерилите покой души, ще бъде осквернен от още едни кости...

Сега са там тримата, в един гроб...Когато наминавам да запаля свещички за упокой, се насилвам да мисля, че само мощите им са нелепо положени в един вечен затвор.
А душите, душите са се намерили..и слели във вечността. НЕРАЗДЕЛНИ.