Вместо представяне

My photo
Аз съм отявлен епикуреец, всеяден четолюбец, преоткрил се гурман - повече дегустатор, Дон Кихот, заклет романтик, работохолик, киноман със заложби на кинокритик. И още: свръхемоционална, истинска, пишеща! Четете ме, съдете ме, но и ме усещайте! Защото аз съм повече чувство, отколкото разум, повече душа, повече от това, което този свят иска от мен, и много по-малко!

Tuesday, March 26, 2013

„Dear John”/ С дъх на канела

 












Обичам съботата и канелата - любима поръска на разкошното ми, огромно уикенд капучино, и логично не пропускам филми, които някой незнаен събрат по канелена пристрастеност е превел незнайно защо така: „Dear John”/ С дъх на канела.

От друга страна не харесвам откровено любовните драми с пяна от розови облачета, но в тази имаше толкова много емоционална канела върху наглед пастьоризираното мляко от холивудска кутия, че с удоволствие изгълтах това съботно кинокапучино!



ТОЙ
Ще започна и ще свърша вероятно с потресаващо сексапилния Джон с най-нелепото име в гилдията - Tatumhanning Tatum. Четвъртита челюст, изсечени скули, сини очи, нелепо детински трапчинки, поглед, който може да те накара да се разпаднеш на канелен прашец от желание, ммм, левентът определено впечатлява с екранно присъствие и те влюбва с мъжкарско-неподправената си харизма.



История или Емоция
Dear John! Не е любовна драма, тя е любовна поезия...С чисти рими, кратки строфи, без излишна сълзливост, без грам секс, който да превърне лириката в обикновен разказ за привличане.
Отдавна не съм гледала холивудска продукция, в която касова изобилна плът да не запълва екрана ми през половината време, и точно тази режисьорска "саможертва" превърна въпросната лента в специална..поне в моите очи. Фокусирането на камерата върху голямата, драматична любов, тази за цял живот, като от филмите, а не консумацията й, за мен е истинска находка!

















Трудно е да разкажеш Dear John, запомняш миговете, които са те стиснали за гърлото, сълзите в прекрасните очи на мъжагата с непроизносимо име, запомняш епизодите, в които говорят същите тези очи, а не устните му... Колкото и руса и безлична да е екранната му половинка, не мога да отрека, че и нейните очи са прецизно подбрани, за да спретнат един невероятен любовен комплект: мъжкар с нежно сърце - идеалистка, който определено докосва сантименталното Аз на зрителя.

















Семейството
Този филм е и елегия за семейството, което никога не си имал и за това, което не си осъзнавал, че имаш – с лазанята в неделя вечер и потракването на вилици в тишината на повтаряемия уют.
За трагедията на обречените да не могат да говорят за чувствата си и да ги показват!
(Благодаря на Бог за глупавата си, прословута, обречена да пребъде докато аз светувам, емоционалност!)
Тук, в името на обективността, трябва да отбележа, че връзката баща-син е много по-завършена сюжетно и емоционално от романтичната между двамата млади, която остава някак идеалистична, илюзорна, и може би точно затова красива!


















Писмата
Изпълнена съм с носталгия по епистоларния keep-in-touch, което никога не може да се сравни с натискането на бутона Send в менюто на електронната ти поща. Боже, колко ми липсват писмата, написани на раирани или карирани листа от тетрадки, с дузина марки, с цялата обич и липса, която знаеш, че те чака в белия плик, с препрочитането им, със събирането им в кутии, като хербарий от спомени, за да запазиш съкровени мигове от съществуването си, състояния на ума и сърцето, откровения... Сори за лирическото отклонение! И макар дълбочината на отношенията между Него и Нея да се губи някъде в кореспонденцията, която хвърля мъгла от нереалност върху любовта им, аз лично нямам против този "сюжетен бъг".


Заключение
Dear John си има всичко и с не дразни с нищо, освен с предозирането на някои съставки и наивитета на някои моменти.
Остава
Винаги ще помня, че ако затвориш едното си око и насочиш палец към луната, тя пасва идеално на размера му, досущ като половинките, които се търсят цял живот.
"И мили Джон, знам едно нещо, колкото и години да минат, знам едно нещо, което ще е истина винаги! Ще се видим скоро"







Friday, March 22, 2013

За Хипермаркетите и Женския Пазар




Милея за българската икономика, страстно и перманентно, затова всеки път като си прибирам касовата бележка от Carrefour, Billa, Piccadilly, изпитвам смазващо чувство за вина. Минавам през душевни и патриотични колизии, които ми докарват киселини и си обещавам, че никога повече и едно яйце няма да купя от чуждестранните хипермаркетисти..до следващия път...По повод на моите вълнения Данини, се размислих как така неусетно се превърнах в родоотстъпник един вид и яхнах количката на западен консуматор, която върви барабар с излишни покупки и разходи, разбира се!

Започнах мисленето от Женския Пазар, той ми е като емоционална ахилесова пета, един вид!
"Мъжки цигари, дамски цигари, госпожа?" Това е традиционният поздрав, с който мургави дон корлеонета на цигарената мафия те посрещат в началото на емблематичния Женски Пазар в София и мантрата за никотинова далавера, артистично декламирана на развален български, те съпровожда през целия екзотичен фруктово - зеленчуков трип от чешмата с Пикаещото момченце до Екзарх Йосиф.
Тъй като съм родена под щастлива звезда и домашното ми седалище е ситуирано именно в този аристократичен столичен район (бил е такъв, без майтап), милите пласьори на EvA и KaLEria са ми толкова познати до един, че ако Родните Органи решат да направят макар ПР-чистка, нека се свържат с мен! Имам само едно условие - да ме включат после в Програмата за защита на свидетели и ми осигурят квартирка в някоя китна столица, в която не се пуши чак толкоз.














Та събота е да речем, невръстният ми наследник, който генерира денонощно енергия за 2 Теца и 1 АЕЦ започва да ме врънка от сутринта: "Мамо, айде да направим едно кЛъгче из ПазаЛа". Тъй като детски площадки и паркове околовръст - йок, ПазаЛът е един вид развлекателна дестинация, която все по-малко съчетавам с шопинг.
Стартираме значи клъгчето и спирам до една китна сергийка да купя мандаринки за детенце. Наредени отпред като слънчица начи, да ти проговорят, ама това само в оркестрината на сергията, към задните редове видимост няма. Моля вежливо собственика на зарзавата да ми отмери 1 кг с икрена молба да не ми слага развалени, щото са за детето – редовно използвам таз манипулация, и той сръчно започва да мята НЕЩО в непрогледно черна, непрозрачна торбичка, която още по-сръчно завързва на възел, преди тържествено да ми я връчи. "1.50, како!" Умирам си да се почувствам почти кръвна роднина на мургавел, да не говорим за кака! Взимам се бохчата с покупката и мазохистично се запътвам към една контролна везна, има и такива по пазара - Будка 3 след кебапчетата вдясно. Безстопанственият кантар за лични справки отчита 780 грама и аз се традиционно се развеселявам! Настъпва моментът да надникна в непрогледно черната торбичка, въздъхвам облекчено - има поне 2 неразвалени от 10 мандаринки, което си е постижение. Ако се върна да вдигам скандал, ще си създам само негативни емоции, които са ми противопоказни, защото иначе ще вляза в новините, затвора или и двете. Тук и ще те напсуват на всякакъв език, ако си искаш белите права, и ще те натупат, ако настояваш, може и до кръвопролития да се стигне, присъствала съм на всякакви екшъни.

















Клъгчето продължава, а аз прехвърлям през главата си кадри от един Френски Женски Пазар, каквито редовно съзерцавам по любимите ми травел телевизии и се вайкам на ум самосъжалително, защото сравнението е драматично.
















На столичния "кооперативен" пазар има само прекупвачи на стока за изхвърляне от борсата в Слатина.
Преди година за цвят, така да се каже, тук-таме имаше находчиви бабки с букетчета кокичета и магданоз в треперещите си пенсионерски ръце, но бидеха позорно и окончателно изхвърлени от тържището, щото не си плащат за сергия, а минават метър, демек не наливат данъци в държавната хазна.
И за тях не ми е носталгично, защото и бабите не са това, което бяха. Аз персонално като видех баба с кофа домати, се мятах с умиление на врата й, плащайки с радост двойно за "градинско", докато един ден не видях блага нелегална търговка на преклонна възраст да пълни изпразнената си градинска кофичка от легалната сергия на колегата - ром, който поне има доблестта да не претендира за автентичност на продукцията!
Освен развалени домати, картофи реколта 2005, банани 8-мо качество, тук можеш да си закупиш изгодно „Отрова за мишки, мравки и съселЕ”, „ножчета ДжЕлет”, мултифункционално ренде, което може и дърва да цепи, един вид, и още мнооого чудни продукти, които се продават само ТУК.


















О, да не забравя, можете да си купите изгодно и агнешко за Великден, но внимавайте дали е от агне, защото за предния светъл празник се обзаведохме с бутче, което придоби странен цвят, къщата се изпълни с още по-странен мирис, а ако ритуалното животно можеше да възкръсне, така де, на Възкресение стават чудеса, със сигурност нямаше да блее, а да лае! Защо ли, защото го дадохме на кученцето в двора, но то категорично отказа да се наслади на празничната трапеза категорично! И кучетата не са канибали все пак!
Иначе атмосферата е много етно, екзотична, демократична, детето ми никога няма да мрази цигани като мен например, щото на пазала други НЕМА, та редовно се закача с малките бъдещи продавачи, които вообще немат нужда от детски градини, живеят си волно и щастливо и се самоотглеждат.



Толкова по въпроса за Женския Пазар, който ми е като втори роден дом, но все по-често мисля да мигрирам далеч от смрадта на развален плод и зеленчук.
Заключение: Кръгчето из Кирков е като представителна извадка за статуса на родната цъфналост и вързалост и колкото ми се иска да я подпомагам, толкоз си казвам "Бягайте, крачета и право в Пикадили примерно, ме заведете".













Защото колкото и да сме на Изток от Запада, и въпреки съюзите и пактовете, на които сме пълноправни членове, това, което ни прави мааалко от маааалко европейци, са подредените, светли, огромни хипермаркети. Да обикаляш напред-назад и да мяташ разни неща в количката е много буржоазно, много далеч от соц-недоимъка и много привлекателно за всеки, който открива очарованието на консуматорското мислене, поведение и охолство.
И още: в Европейския Магазин избираш сам плодовете и зеленчуците, вместо чевръсти мазни пръсти с тен да ти пробутват отпадъка от Слатинската Борса. Друг е въпросът, че И тук източниците на витамини нямат нищо общо с бабината ни градина.
Тук никой не псува, усмихва се, пита дали всичко е било наред с пазаруването и винаги можеш да се оплачеш като европеец, ако нещо не ти хареса.
Пресен пример - при първото ми посещение в удобно открития на 2 метра от къщи Карфур, се оказа, че се ми маркирали цяла торта вместо парченце - така да се каже като "Добре Дошли, надяваме се, че ще бъдете наш редовен клиент". Открих таз подробност случайно, докато си вадех изпомачканите касови бележки от джоба. Нямах време в следващите дни, но седмица по-късно се присетих и привиках управителя на въпросния търговски обект на любезен разговор тет-а-тет, в следствие на който разликата ми беше
немедлено възстановена - за ръчичка с искрени и много извинения. Ха, открийте 10-те разлики между това цивилизовано поведение на търговец към клиент и моя познайник с мандаринената сергия, ситуиран на 100 метра - посока бул. Христо Ботев.



Затова ще продължа да ходя в Карфур, и ще ползвам Женския Пазар като атракционен парк, като се надявам екстериорът му да придобие европейски вид рано или късно. А някоя умна глава да стори така, че да бъде отново населен от производители, които продават български домати с вкус на слънце, салата с капчици роса по нея, яйца с жълт жълтък от свободни кокошки, пресно сирене и прочие биопродукти.
А ние, с радост да плащаме по-скъпо за любовта и собственоръчните грижи на стопанина, превърнали семето в зеленчук или плод с вкус на живот.
Надявам се също малките квартални магазинчета да не фалират, а вместо това да се профилират и продават деликатесни качествени български продукти, които не можем да намерим в хипермаркетите, защото качеството не може да си позволи отстъпката, изискуема от монополистите.
Надявам се да се появят малки фурнички и сладкарнички, от които да мога да си купя току що изпечено бяло хлебче с румена коричка, а не нарязано и подредено в плик.
Знам, че всичко това звучи ностагично, идеалистично, наивно, но не чак толкова, защото на Запад има хляб за всички - от Хиперите до уютните малки бакалии, в които местните се отбиват да побъбрят със собственика и да си припомнят вкуса на ...истинския, а не пакетирания живот.

Sunday, March 17, 2013

Прощавам, за да обичам!
















„Любовта всичко прощава, без да иска нищо от своя страна. Тя прощава, понеже е любов, а християнската любов е безкористна.” Св. апостол Павел в посланието си към коринтяните

Казват, че да простиш веднъж било признак на мъдрост, да простиж дваж – въпрос на великодушие, а третият път вече си е доказателство за глупост. Кога тогава си достигнал ниво на мъдрост – когато решаваш да простиш, колкото и да противоречи на принципите и убежденията ти, или когато прощавайки трижди осъзнаваш, че е нелепо да го правиш, ако искаш да бъдеш мъдър....в собствените си очи...
Толкова пъти съм била мъдра и впоследствие глупава в живота си, че сама не знам мъдра или глупава ми харесва да бъда...или просто съм един обикновен ин-ян, с бяла страна – любов и черна – вътрешни противоречия.
Прощавала съм на всички – за това, че не са ценили глупостта и мъдростта ми, за това ,че не са били глупави или мъдри поне колкото мен, че са ме предавали, изоставяли, неразбирали, надценявали, прежалвали, неизслушвали, нечували...

Никога не простих само на себе си докрай...












За това, че за мен приятелството е за цял живот и същото предполага всякакви жертви, каквито наивно и незряло съм очаквала от всички, на които държа...
За това, че за мен работата е въпрос на принципи и винаги ще бъде...но няма да бъде въпрос на хляб и оцеляване...никога...
За това, че НЕ прихващам от маята на средностатистическото еснафско, наглед безметежно щастливо живуркане...
За това, че животът ми мина във въпросителстване, а не в търсене на отговори...
За това, че Дон Кихот е любимият ми герой и че виждам вятърни мелници навсякъде..
За това, че моят свят е черно-бял.
За това, че днес вече не искам да създавам приятелства, защото си имам и нямам нужда от случайни привързвания - стечения на обстоятелства.















Днес искам да простя на себе си и на най-важните хора в живота ми, но първо да поискам прошка..За да намеря мир и в мира – смирение, какъвто е смисълът на прошката..
На баща ми, затова, че никога не ми прости, че съм негово копие, а аз на него, че не се харесва...Вече го няма, но му казвам: Татко, съжалявам, че ти никога не намери начин да ми кажеш колко много ме обичаш, а аз не успях да ти дам знак, че го знам..
На М., затова че винаги съм я обичала безрезервно, дори след като отрязах всички мостове помежду си, обвинявайки я в егоцентричност, а всъщност страдайки от същото...Прости ми, че не виждах гредата в мойто око, но ме бодеше сламката в твойто.
На С., затова че замина на другия край на света и остави пропаст в душата ми, която осиротя, и оттогава мразя вкусът на бирата и не слушам Емил Димитров...Прости ми, че когато мисля за теб, те свързвам с младостта и не мога да си те представя като хармонична новозеландка, която е щастлива, без спомените за „преди” или въпреки тях.
На Н., затова че съм го обичала, повече отколкото той себе си...Прости ми, че те обичах!
На мъжа ми, който винаги е бил себе си, а аз ден след ден продължавам да тропам с крак като дете и да искам от него невъзможното – да бъде този, за който си мисля, че винаги съм мечтала...Прости ми, че съм такава глупава мечтателка!
На всички,  с които съм свързана по някакъв начин в живота си, затова че съм черно-бяла, глупава идеалистка, наивна, изискваща, претенциозна, понякога темерутка, понякога досадно многословна, но никога голословна, инертна, интровертна, минорна...
На слабите мъже, които съм обичала...Прощавам ви! Това, че съм искала да сте силни, няма нищо общо с това, което вие сте искали!
На силните мъже в живота ми! Прощавам ви! Затова, че никога не успяхме да се надцакаме един друг, а и кому е нужно!
На няколкото ми останали обични приятелки от детинство, с които нищо не ме раздели досега, защото ме приемат каквато съм, а аз съм готова да им простя всичко...Простете ми, ако някога сте се съмнявали в това.
На всички, които са ме мразили и на тези, които са ме обичали и впоследствие намразили, защото не съм им дала обичта или омразата, от която са имали нужда..

Не съжалявам за нищо, прощавам за всичко! Прощавам, за да обичам!

Thursday, March 14, 2013

За феномена Групово пазаруване и феноменалното му побългаряване!







Аз съм интернет – човек, тотално пристрастена, изпадаща в тежки абстинентни кризи, ако ми го спрат за 5 минути. Образовам се онлайн, комуникирам онлайн, пазарувам онлайн много преди появата изобщо в България на електронни магазини. Ако трябва да участвам в анкета „най-голямото постижение на човешкия гений за всички времена”, познайте какъв ще е отговорът ми.

 
Тъй като в нашата мила родна страна новостите пристигат с 5 години закъснение, феноменът групово пазаруване не направи изключение. Предизвика фурор сред стегналите кисии по време на криза български потребители, които полудяха по сделките с огромни отстъпки. Тук да отбележим за протокола, че далеч по-заможните чуждоземци не се срамуват да платят за нещо половин цена, просто защото обожават да плащат по-малко, но са доста по-скептични към подобни изгодни оферти.

В началото беше...истинско и истерично! Ако в първия месец офертите бидеха лимитирани, подбрани и се активираха само ако определен брой фенове на изгодата се включеха в отключването на делаверата, съвсем скоро това малко неудобство отпадна /На западните групони им трябваха години да се сетят, че могат да улеснят живота на потребителите си/.
В началото имаше 3 сайта, към днешна дата същите са набъбнали на 200, като много от големите и малките играчи се оттеглиха – например Задружно.
В началото имаше малко оферти, а качеството компенсираше оскъдното количество. Днес всеки сайт поддържа среден брой от 200 „изгодни предложения”, в които потребителят се губи.
В зората на колективната истерия една оферта беше на „щанда” само за броени часове, днес можеш да разчиташ, че изгодната сделка ще бъде така добра да изчака да я „грабнеш” поне 20 дни, а ако случайно бъде изчерпана, скоро ще цъфне в конкурентен сайт, на същата цена, за още месец, в който ти продължаваш да й се „назлъндисваш”.
Дотук изброих само техническите адаптации на българското групово пазаруване. 

Сега ще наблегна на съществените: българският потребител, българският рекламодател и самите сайтове за групово пазаруване.
Феномен 1 – Потребителят. Същият като малка усърдна пчеличка обикаля от сайт на сайт, сравнява, анализира, пише във форуми, чете форумите, и когато накрая се реши да сключи сделката, вместо да минава през цялата „сложнота” на Купи и Плати, се обажда директно на рекламодателя и му предлага благородно да прескочат заедно тези алчници – сайтът за групово пазаруване и така да му спести комисионната, а на себе си ходенето до каса на ИзиПей. Защото друг парадокс в потртета на узрелия за групово пазаруване българин-европеец е, че той НЕ ПОЛЗВА дебитната си, нито кредитната си карта. Защото ще му я източат! КОЙ!? Някой!

Феномен 2 – Рекламодателят. Същият няма нужда да бъде убеждаван дълго да си спести комисионната, защото онези алчници наистина му прибират процент от неговите парички, а какво са направили, като се замислищ!!!/ прескача мисленето за по-сигурно и удобно/.
Рекламодателят нашенски е основният виновник груповото пазаруване да се превърне в нарицателно за пишман – изгодност и под всякаква критика качество. Когато уж същият разбира, че предлагайки топ-оферта, не трябва да очаква да спечели от нея, а да не бъде на загуба, печелейки мащабна реклама и нови клиенти, в крайна сметка решава да понадуе малко „реалната цена”, щото е селски терикат, който знае как да ги врътне тия балъци – партньорите си от сайта за групово пазаруване и клиентите. Последните масово получават услуга като „за колкото си платил”, демек услуга с половин качество, наполовина гарнировка върху пицата, или невероятно ефектен продукт,  като костенурка – лампа, която свети, пее, само дето не танцува и не прегръща детето за лека нощ.
Истината е, че вместо да проектира съзвездия на тавана, тя блещука с мътна светлина вътре в корубата си, а от тонколонките й се разнасят екзотични китайски напеви, които не могат да приспят нито едно българско детенце.

Разбирам и първите и вторите!
Потребителите, защото делаверата им е никаква, като вместо да получат прическа със сешоар след „професионалното подстригване”, се оказва, че няма такъв високотехнологичен работещ уред в салона и биват изпращани с мокра грива на минусови температури, да тракат със зъбки, псувайки афинитета си към изгодните сделки.

Търговците, на свой ред, вместо доволни клиенти, които се връщат да ползват чудесните им услуги на реални цени, получават нищо и половина и за да видят лицата на същите групови пазарувачи, трябва да пуснат нова оферта на половин цена, за да се прежалят последните отново да се обзаведат с прическа или кола-маска на делавера.
Истината: едните не искат реклама, а искат да оцелеят, вторите – нямат пари и се превръщат в серийни купувачи на ваучери, готови да преглътнат обидното качество, което получават. С две думи – мила родна картинка!


Феномен 3 – Сайтовете за групово пазаруване
Освен че се размножават със скоростта на хлебарките, за да оцелеят, българските групони всеки ден измислят нови стратегии да откраднат клиентите на конкуренцията, свалят комисионни до санитарния минимум, публикуват оферти, които ги има в още 20 сайта, невдявайки и нежелаейки да проумеят, че по този начин обезличават себе си и чудесната идея на груповото пазаруване. И така – докато и последният играч в тази световно известна игра не изпадне от каруцата на големите надежди, че в България нещата могат да се случват по български и да бъдат успешни.
 
Като обобщение – ще ви разсмея с разказа на една любима моя рекламодателка – собственичка на салон за красота, която разказа как скоро майка и дъщеря искали да ползват един ваучер – едната – да й епилират мишниците, а другата – мустака. Кой където го сърби, както се казва, за нищо пари-:)

P.S. Повечето от вас знаят, но за неосведомените да дам жокер: от година и половина съм в кухнята на груповото пазаруване и повярвайте ми, от казана започва да вони!
И защото не обичам минорните финали, все пак трябва да ви уверя, че има поне 101 причини да се наредите сред феновете на изгодни сделки- Например да отидете за 3 дни на Великден в Гърция в 4-звезден хотел за 160 лв. като мен, да заведете половинката си на вечеря с тристепенно меню и вино за 20 лв, да си подарите чисто нов цвят на косата с Lóreal плюс подстригване и прическа за 20 лв, да освежите лицето си със страхотна терапия за 9.90 лв, да почистите кариерата от зъбен камък в устата си за 17 лв, да си купите билет за театър на половин цена...Това не са минутки за реклама, а факти, и гарантирам, че има огромен шанс да останeте предоволни, защото не всички риби са цаци и не навсякъде ще ви сервират скумрия вместо ципура, защото сте с ваучер. Знаете в кой сайт да гледате!-:)

Monday, March 11, 2013

"Stand Up Guys" Мъже за пример или Ал Пачино – Любов моя!


С нещо ми напомня на Чарли Чаплин, особено облечен в костюм, с ръце в джобовете....типичен хлапак, абсолютен клошар, завършен хулиган, зашеметителен очарователник...Дори на 73, когато се развихри в преображенията си, го намирам за далеч по-сексапилен от ...
 
Когато той потъне в ролята си, потъването е по-знаменателно от това на Титаник, но е... издигане, към небесата, където право на своя звезда имат само филмовите светини.А той е моята..завинаги!

Искам да го гледам в черно-бели, неми филми – като „Хлапето”, в любовни саги като „Птиците умират сами”, в не съвсем любовни, но обречени да ми бъдат любов за цял живот ленти като „Усещане за жена”, в разтърсващи трилъри, в които трусът е ТОЙ, искам да го гледам, докато свят ми се завие и този световъртеж да ме държи 3 метра над скуката и над черно-бялото в живота.
Тук ще си сложа спирачка, иначе няма да стигна до филма, просто ще е поредното обяснение в любов към моята голяма кинолюбов.
  
Сигурна съм, че първите кадри на „Мъже за пример” ще извади и от вашата уста възклицание „Леле, колко е остарял” Кой? Ал? Шегувате се! Той няма нищо общо нито с възрастта, нито със старостта!

Или "Смъртта не е по-близо до старите, отколкото до новородените, нито пък животът”, както казва един мой друг любимец  Джубран Халил Джубран.
 
Мъже за пример е филм за отминалата младост, за носталгията по безразсъдството й и настървението, с което се опитваш да се надрусаш  до смърт с този наркотик, преди да се примириш със смъртността и тленността..

Черно-бял в емоционалната си стилистика, крещящо иносказателен за този, който има уши да чуе, фино докосващ сетивата като нежни струни, въпреки бруталните акорди, с които е изпъстрена сюжетната мелодия .

Винаги съм аплодирала режисьорски и продуцентски саможертви, които залагат само на титанично актьорско присъствие, за сметка на декори, ефекти, масовки и прочие подробности. „Мъже за пример” е точно такъв ярък, оскъдно диалогичен пример.

Звездното трио в този филм \, е шедьовърно – гротескно, допълващо се, възкръсващо от пепелта, изпепеляващо рано или късно всички „ама защо” на зрителя.

 
Сюжетът накратко: трима престъпни гении се събират в един ден от залеза на живота си, да покупонясват като за последно или да сритат задници за последно. Над единия тежи като дамоклев меч поетото обещание да убие най-добрия си приятел точно в този ден на „прощаване” или да пожертва собствения си живот и този на внучката си..

„Откога не си се изповядал?
Плюс минус 60 години!
Дотук прострелях един в капачката и един в ръката, откраднах доста предписани лекарства и жестока кола. Ударих корейски продавач в лицето и му откраднах дрехите..И изчуках руска проститутка 4 пъти.
Всичко това днес?
Да! Но направих и добри неща..Аз погребах приятел. Помогнах на млада жена да си върне живота..Облекчих болката на най-добрия си приятел”
 
Един носталгичен филм с ретро душа, за мъжкото приятелство, за адреналина, който може да изправи най- немощното тяло, за сантиментите на сърцето, дори когато носи белезите на стотици куршуми, за изгревите и залезите в живота ни...
 
„Сега има един човек по-малко, който знае имената ни, който помни детството ни, с който сме споделяли всеки момент..Казват, че умираме 2 пъти, веднъж когато душата напусне тялото и веднъж, когото последният ни познат спомене името ни..И тогава животът ти е забравен. Като на всички останали шибаняци, имали честта да живеят...”

Едно нещо знам със сигурност – Ал Пачино няма да умре с последния, споменал името му, просто защото е безсмъртен! А едно от моите последни желания би било да гледам филм с НЕГО, за да отнеса със себе си частица от вечната магия на киното.

Честно казано – не мога и не искам да направя заключение за художествените стойности на лентата, защото ги измервам с една безспорна величина,  а тя е харизмата на трите звезди, чийто общ стаж на големия екран е над 150 години и аз мога само да благовея пред енигмата на тяхната спойка!

Sunday, March 3, 2013

За принцесата с обувки Nike, марките, мерките и хората!




Вчера съботно и по традиция заведох дребния си наследник на културно мероприятие – Спящата Красавица в  Младежкия Театър – само хубави неща мога да кажа за постановката впрочем, очарована съм! Непосилна и откровено мисионерска  задача е да задържиш вниманието на мини-зрителска маса цели час и половина. Истинска мексиканска вълна у подрастващите театромани достигна обаче „разкритието” на наблюдателна 10-годишна девойка, която буквално изгрухтя от удоволствие в края на постановката: Вижте, принцесата е с обувки Nike! Споделеното чувство за „съпринцесност” се понесе като чуруликане из смълчаните редове и се превърна в ентусиазирано общо ехо Nike, Nike, Nike....
Порасналите придружители на невръстните Nike – експерти захихикаха в шепи, включително моя милост и благосклонно отчетоха епизода като типичен за пост-социалистическата ни действителност.

Не е нарочно, но на днешния празничен ден се размислих как лозунгът „Всичко българско и родно любя, тача и милея” отдавна е посипан с нафталин и прибран при черно-белите албуми на оскъдното ми откъм капиталистически упадък детство, а днес и аз с пълна сила изповядам превърналото се в религия, снобско по моите разбирания откровение: „Всичко западно и модно аз желая и лелея”.

През 80-те обличахме това, което имаше в магазините и логично 80% от гардероба ни беше копи-пейст. До днес с моя любима приятелка от детството се наричаме шеговито „Шкъ” – съкратено от нощно шкафче, защото си бяхме перманентно идентично тоалирани. Еднакви бяха дрехите ни, мебелите, къщите, заплатите на родителите ни, заедно плакнехме очи в Некермани и свързвахме бъдещето си с придобивка на нещо красиво, стилно, различно от униформените секции Верея, Траяна и мека мебел мейд ин Велинград.
Няма да забравя първото си законно марково притежание- маратонки Ромика. Стъпвах с тях като Пепеляшка, която току що е заменила плетените си терлици със златни пантофки. Самочувствието ми ей така – за минути порасна и положи коронка на свенливата си главица.
Последваха дънките от Кореком, закупени с изпратените от родителя ми, опичащ се на жаркото либийско слънце, долари..
Минаха години, днес никога не си отказвам „лукса” да си купя маркова дреха и обувка, още повече че мога да платя за тях простосмъртна цена. Интересно защо всеки път, когато облека сина си в Adidas от главата до петите, вместо да се насладя естетски на гледката – а тя си заслужава, изпитвам едно такова човъркащо чувство на угризение, сигурно е същото, от нафталина, дето ми нашепва, че това е буржоазен уклон, несъвместим с идеалите ми, които се разграничават категорично от материята.
Казвам си, добре де, в Америка и безработните са облечени „марково”, впрочем вече и в България, като се замисля, дори клошарите са барнати с някой Reebok– шеста употреба. Децата ни пък първо научават фешън-лейбълите, и после азбуката! Мойто гардже, слава на Бог, няма марки в речника си, пазя го умишлено от тази „зараза”, все още е съвсем невинен и неосъзнат манекен на моя прозападен снобизъм! Опитвам се да му внуша и безразличие към финикийките знаци, засега успявам, но знам, че това е временна победа! След 3 години ще тръгне на училище – и там дечицата ще си мерят...марките и доходите на родителите си..!
Мисля си – отде тази мания да си сложим етикетче – на якето, панталона, маратонките, шапката, шалчето. И си отговарям: от нуждата ни да се маркираме като хора с „висок стандарт” – антипод на неудачниците. Няма значение дали заплатата ти е 300 лв, като се сложиш в един Adidas от 300 лв, изглеждаш удачник даже в собствените си очи. Защото кралските особи, челядта на Бекъм, на Брад Пит и Джоли носят същото и ти някак си не си толкова загубен и изгубен, можейки да си го позволиш, макар че то няма да те направи по-богат, нито по-добър, нито по-надежден, просто ще се почувстваш поне за миг илюзорно богоизбран, а не наказателно роден тук – в царството на шивашките цехове, в които раздават по 200 лв. заплата, и не ги дават редовно...
От друга страна – въпросните снобски продукции се отличават с качество, недостижимо за нашенските производители, пестящи от копчето до ципа, да не говорим, че след първо пране параметрите на модния хит - рожба на родна пестеливост, са коренно коригирани.
Харесвам всичко марково и малко се срамувам да си го призная, но неусетно се превърнах в снобка, сигурно защото и аз, made in Soc Bulgaria, се опитвам да автосугестирам на тема, че 24 години след демократичните промени в страната ни, живея по-добър живот и заслужавам да нося качествени дрехи и обувки с марка „бял човек”, нищо че повечето рекламни лица на въпросните лейбъли са черни.
Предзаключение:
Не ми се нрави факта, че невръстни дечица водят ожесточени дебати на тема кое е по-добро: Adidas или Nike.. .Че същите почти не се виждат със заетите си да изкарват пари за марковите си отрочета родители...Които родители се трудят от сутрин до здрач в капиталистически фирми, които предлагат соц заплати.
Не се и гордея особено, че, мотивирана от днешните си халосни размисли, проявих поредна безотговорна разхитителност, и поръчах на сина си възхитителен екип Adidas, разбира се, от ebay, защото аз може да живея в най-бедната европейска държава, но съм космополит и продукт на собствени наложени западни стандарти – пазарувам онлайн от 10 години и знам как мога да си позволя..с българските си доходи, да бъда или поне да изглеждам бял човек.
Но пък, успокоявам се, вчера като противоотрова срещу „греха си” да бъда капиталистически родител, купих на сина си книжки и го водих на театър...
И още: За нищо на света не бих заменила обувките си Clarks за пътъци от 10 лв, нито якето си Lee, което нося от 10 години и същото не е помръднало, досущ като българския стандарт...няма и да правя повече нелепи опити да подкрепям бг икономиката.
В заключение:
Нещата не са само черни или бели, соц или кап, духът не изключва материята и обратно...
Моят принц може да е с маратонки Adidas, но ще знае, че е принц не заради тях,  а заради това, че е посветен в тайнството на принцовете и принцесите от прочетените книги, и че може да събуди принцесата у една девойка с благородството си, а не с чепиците си..Или поне да вярва, че има принцеси, на които им пука за благородството, а не за чепиците му...
Вместо в МОЛА, ще го водя на театър, докато го заобича, поне колкото мен...
Няма да стъпи в Макдоналдс, поне докато това зависи от мен... няма и да яде кренвирши, отново докато аз определям менюто...

В същото време:
Аз ще продължавам да си купувам 100 грама синьо сирене и салата от рукола и ще си ги изяждам с буржоазна наслада \вместо килограм салам тип хамбургски с пържени картофи.\
Докато мога, ще обличам моя малък принц в хубави дрехи, без нито веднъж да му втълпя, че собствената му значимост има дори бегла връзка с материята..
А ще го правя, защото искам той да има всичко, което аз не съм имала, колкото и да е глупаво, носталгично, повърхностно, комплексарско и материално..
В същото време ще се боря с нокти и зъби да му предам генетично и соц.обусловения си афининет към духовното, към хубавата книга, към изкуството, към истинските ценности в живота...които нямат нищо общо с материята, но същата не пречи на съществуването им, така както плътта и духът ни са едно цяло, но вярвам, духът остава...
















P.S. Моля, всички заинтересовани вносители на марки, решили да ми заплатят заслужен хонорар за този заслужаващ лейбъла "платен" постинг материал, да се свържат с мен на имейл. Няма да откажа хонорари в "марки".-:))))