Прощавам, за да обичам!

„Любовта всичко прощава, без да иска нищо от своя страна. Тя прощава, понеже е любов, а християнската любов е безкористна.” Св. апостол Павел в посланието си към коринтяните

Казват, че да простиш веднъж било признак на мъдрост, да простиж дваж – въпрос на великодушие, а третият път вече си е доказателство за глупост. Кога тогава си достигнал ниво на мъдрост – когато решаваш да простиш, колкото и да противоречи на принципите и убежденията ти, или когато прощавайки трижди осъзнаваш, че е нелепо да го правиш, ако искаш да бъдеш мъдър....в собствените си очи...

Толкова пъти съм била мъдра и впоследствие глупава в живота си, че сама не знам мъдра или глупава ми харесва да бъда...или просто съм един обикновен ин-ян, с бяла страна – любов и черна – вътрешни противоречия.

Прощавала съм на всички – за това, че не са ценили глупостта и мъдростта ми, за това ,че не са били глупави или мъдри поне колкото мен, че са ме предавали, изоставяли, неразбирали, надценявали, прежалвали, неизслушвали, нечували...

Никога не простих само на себе си докрай...

За това, че за мен приятелството е за цял живот и същото предполага всякакви жертви, каквито наивно и незряло съм очаквала от всички, на които държа...

За това, че за мен работата е въпрос на принципи и винаги ще бъде...но няма да бъде въпрос на хляб и оцеляване...никога...

За това, че НЕ прихващам от маята на средностатистическото еснафско, наглед безметежно щастливо живуркане...

За това, че животът ми мина във въпросителстване, а не в търсене на отговори...

За това, че Дон Кихот е любимият ми герой и че виждам вятърни мелници навсякъде..

За това, че моят свят е черно-бял.

За това, че днес вече не искам да създавам приятелства, защото си имам и нямам нужда от случайни привързвания - стечения на обстоятелства.

Днес искам да простя на себе си и на най-важните хора в живота ми, но първо да поискам прошка..За да намеря мир и в мира – смирение, какъвто е смисълът на прошката..

На баща ми, затова, че никога не ми прости, че съм негово копие, а аз на него, че не се харесва...Вече го няма, но му казвам: Татко, съжалявам, че ти никога не намери начин да ми кажеш колко много ме обичаш, а аз не успях да ти дам знак, че го знам..

На М., затова че винаги съм я обичала безрезервно, дори след като отрязах всички мостове помежду си, обвинявайки я в егоцентричност, а всъщност страдайки от същото...Прости ми, че не виждах гредата в мойто око, но ме бодеше сламката в твойто.

На С., затова че замина на другия край на света и остави пропаст в душата ми, която осиротя, и оттогава мразя вкусът на бирата и не слушам Емил Димитров...Прости ми, че когато мисля за теб, те свързвам с младостта и не мога да си те представя като хармонична новозеландка, която е щастлива, без спомените за „преди” или въпреки тях.

На Н., затова че съм го обичала, повече отколкото той себе си...Прости ми, че те обичах!

На мъжа ми, който винаги е бил себе си, а аз ден след ден продължавам да тропам с крак като дете и да искам от него невъзможното – да бъде този, за който си мисля, че винаги съм мечтала...Прости ми, че съм такава глупава мечтателка!

На всички,  с които съм свързана по някакъв начин в живота си, затова че съм черно-бяла, глупава идеалистка, наивна, изискваща, претенциозна, понякога темерутка, понякога досадно многословна, но никога голословна, инертна, интровертна, минорна...

На слабите мъже, които съм обичала...Прощавам ви! Това, че съм искала да сте силни, няма нищо общо с това, което вие сте искали!

На силните мъже в живота ми! Прощавам ви! Затова, че никога не успяхме да се надцакаме един друг, а и кому е нужно!

На няколкото ми останали обични приятелки от детинство, с които нищо не ме раздели досега, защото ме приемат каквато съм, а аз съм готова да им простя всичко...Простете ми, ако някога сте се съмнявали в това.

На всички, които са ме мразили и на тези, които са ме обичали и впоследствие намразили, защото не съм им дала обичта или омразата, от която са имали нужда..

Не съжалявам за нищо, прощавам за всичко! Прощавам, за да обичам!