Вместо представяне

My photo
Аз съм отявлен епикуреец, всеяден четолюбец, преоткрил се гурман - повече дегустатор, Дон Кихот, заклет романтик, работохолик, киноман със заложби на кинокритик. И още: свръхемоционална, истинска, пишеща! Четете ме, съдете ме, но и ме усещайте! Защото аз съм повече чувство, отколкото разум, повече душа, повече от това, което този свят иска от мен, и много по-малко!

Sunday, December 29, 2013

Да се сбогуваш със старата година!















Ето, че отново се изтърколили 356 дни като кръглолика житена питка по нивката, която безпощадното време ще погълне! Пак време за New Years Resolutions! Замислям се точно днес, че тази прекрасна смазваща самоуваженето ти традиция е напълно порочна, циклична и нон-сенс, ако я няма онази тънка червена линия, свързваща я с миналогодишните обещания и въплъщението им в дела и документи.

Затова първо изводите, после резолюциите в бъдеще време...

2013 беше различна, авантюристична, през повечето време банална, но емоционална...
Посрещнах я с големи обещания към себе си, защото обещанията към другите са лесно изпълними, винаги са били...
Летях с 4 самолета, бях в 3 държави, въпреки страха от летене...и въпреки всичките си страхове, най-големи мои врагове...
Открих неподозирани мои Аз-ове в чуждоезична, непозната среда, намерих нови приятели, създадох емоционални връзки за цял живот...
Държах в ръце втората си книга – синьо на жълто и всички останали цветове от най-хубавато си аз – детето в мен...
Убедих се, че никога няма да мирясам да казвам истини и да бъда болезнено откровена, колкото и да е полезно за вътрешния ми мир...
Нямам съмнения, че съм помъдряла, имам съмнения доколко е видимо за другите...
Опитах йога, тае бо и какво ли още не, но нито едно от тях не пасна на ключалката в душата ми, която води към подземия или тавани с тайни, истини, мир или спир.
По-малко плача, по-малко преживявам несправедливостите и носът ми е все по-категорично запушен за каналната воня на битието, а очите ми все по-широко отворени за красотата на живота...
















Това лято по време на разходката ми в Рила, на блузата ми кацна пеперуда – съвършена, стоя там, като медальон от прашец, 15 минути, и аз я съзерцавах без да дишам, възхитена от факта, че съм объркана с цвете или дърво, или нещо по-дружелюбно от човек...
Минута по-късно в малката рекичка открих камък, изгладен и прозрачен от водата, която го милва стотици години. Докато стоеше мокър в дланта ми, приличаше на скъпоценен, после изсъхна на слънцето и се превърна в най-обикновен....Колко много ми харесва мисълта, че мога да го върна отново там – в дома на леденото, бълбукащо царство, където може би е принц на камъните....


Затова в края на старата прекрасна, може би защото е вече минало година, на себе си персонално обещавам повече вяра и по-малко здрав разум, нищо друго! Току що приключих книга, която е съгласна с това!
" Здравият разум пречи на чудесата да се случват,
а вярата твори чудеса.
Освен това вярата е по-надежден водач от здравия разум. Здравият разум стига далеч,
но за вярата не съществуват никакви граници.
Единственото ограничение за реализацията ти утре
са съмненията, които имаш днес."
Анди Андрюс, "Съкровищата на пътешественика"


И в заключение, есенциално и оптимистично-песимистично, какъвто е самият живот, и каквато ще бъде новата 2014, сигурна съм...
Детето ми навърши 5 и вече прави по-сложни изречения от мен, но на последния ми въпрос отговори едносрично, като истински мини мъдрец!
Какъв искаш да станеш, Пресиане, попитах го преди няколко дни? Дете – отвърна прекрасното ми момче!
И аз му се възхитих до корените на боядисаните си в огнено коси...И му го пожелах, защото няма нищо по-хубаво от това да не попадаш в света на скучните, досадни възрастни със списъците им от New Years Resolutions, краткосрочните и дългосрочните им планове, амбициите им, страховете им, съмненията им, откровенията им...
Простете за горните!

Sunday, December 1, 2013

Три Приказки за Коледа!






















1-ви Декември наричам Малката Коледа. Миниатюрната китайска елхичка бива освободена от 11-месечния затвор на килера, а още по-малките китайски камбанки, топчици, дядо коледовци, еленчета и прочие реквизит биват стратегически и задушевно разположени на всеки квадратен сантиметър от мини бодливите й клончета. Цялата къща бива оКИЧена с гирлянди, чорапи, венци от шишарки, а блещукащи китайски нанизи от лампички опасват прозорци, врати и портали...
Коледни песнички са фон на декоризацията, малки къщички със заснежени прозорци светят приказно около камината благодарение на разкавартированите в тях чайни „или чайнис” свещички.
Писмата до Добрия старец са написани, включително и тези с допълнителните желания, а подаръците гарантирано натоварени на шейната от ebay.
Детето не иска да спи, защото знае, че днес е денят х, полагащ начало на обичната ни семейна традиция, по 3 коледни приказки накуп.
Не знам дали по Коледа се случват чудеса, но тези специални декемврийски мигове са малки чудеса в живота ми, от които вместо китайските светлинки, запомням блестящите очички, а малката пухкава ръчичка, която ме гали, докато чета, оставя у мен усещането, че животът е магия, особено по това време на годината.
Днес ще споделя с вас първите 3 приказки, които съм подготвила за малкия ми син и за себе си, през годините се превърнах в приказкотърсач и знам, че ще зарадвам много от вас с това четиво...В него има вълшебство - като родителството, като обичането, мечтаенето, надеждата, като очакването на най-светлия празник в годината...
















Джуджетата под пряспата
Георги Райчев

Когато Лаком Шишко се напи и стана за смях пред всички жители на гората, беше гроздобер и краят на есента. Наскоро окапаха листата на дърветата и утрин по тревата взе да пада ледена слана.
Седемте джуджета: Дългобрадко, Смехурко, Кривозъбчо, Куцльо, Рошлю, Мустакатко и Пиян Шишко, се прибраха в къщичката си, препълнена със зимовище. Само в добро време те излизаха да се припичат на топлото есенно слънце.
Щом мина Димитровден, на следната седмица сняг покри гората. Оттогава джуджетата седяха покрай огнището, разказваха си приказки, пееха песнички, играеха весели игри или пък се занимаваха с домашна работа. И не сетиха кога дойде средата на зимата.
Един ден Дългобрадко извика на братята си:
— Ей, знаете ли, че утре е Нова година, а пък ние още нямаме сурвакници!
— Вярно! Вярно! — развикаха се и другите. — Нали утре в манастира ще ни чакат да ги сурвакаме, както всяка година.
Тогава Смехурко скочи и заяви:
— Аз ще ви намеря сурвакници. Знам на едно място дрянов храст с чудесни клончета.
— Ама да не е далече, да се изгубиш из гората? — попита Дългобрадко загрижено.
— Аз знам пътя и довечера рано-рано съм тук със седемте сурвакнички — провикна се Смехурко.
Той облече кожуха си, дръпна качулка на глава, нарами брадвичка и тръгна навън.
Но догдето стигне до храста и отсече клончетата, се спуснаха облаци, заваля сняг и скоро се превърна в люта веявица. Смехурко едва стигна назад досред път, натоварен със сурвакничките и брадвата. Пътеките бяха засипани, издигаха се вече и преспи. Той разбра, че не ще може да се върне дома, и потърси място за нощуване. Намери дълбока хралупа в едно дебело дърво. Влезе в хралупата, запуши входа с една голяма суха дъбова кора и я подпря отвътре с брадвата. Съблече кожуха, загърна се в него и се приготви да нощува.
На утрото бурята беше утихнала. Смехурко излезе, грабна сурвакниците и пое към дома. По пътя той подскачаше из преспите и весело се смееше:
„Какъв ли страх са брали тази нощ за мене братята ми!“ — мислеше той.
Но когато стигна до дъба пред къщата, спря и се огледа.
„Бре, да се не види! Къде е нашата къща? Дали не съм сбъркал пътя?“ — зачуди се той.
До дъба, тъкмо на мястото на къщичката им, се издигаше висока снежна пряспа.
„Сигурно веявицата е затрупала братята ми! — помисли той. Погледна нагоре и видя, че над пряспата се издига стълб дим. — Тука са! Живи са! — извика той радостно. — Щом пуши, те ще имат и дърва да се топлят. Ами как да им помогна сега?“
Смехурко свали товара и се замисли:
„Чакай, ще питам Зая, той е по-хитър, може да ме научи нещо“.
Но Заю го нямаше. Той беше изскочил вече по гората.
„Тогава ще потърся Катеричката!“ — реши Смехурко и се покатери по дървото. Горе, в един прогнил клон на Зайовото дърво, спеше Катеричката. Смехурко се наведе над дупката й и извика:
— Ей, кумичке, спиш ли? Я излез по-скоро!
— Кой е? Кой ме буди толкова рано? — обади се Катеричката.
— Аз съм, Смехурко. Излез, Катеричке! Нашите тази нощ ги затрупала пряспа…
Катеричката изскочи.
— Не бой се, Смехурко, ще я наредим.
— Ами как? — проплака Смехурко.
— Тази работа ще я свърши Глигана. Отивам да го повикам.
И без да дочака отговор, тя се стрелна между дърветата. Смехурко слезе. Долу го чакаше Заю.
— Какво е станало бе, Смехурко? Къде побягна Катеричката?
— Ох, Зайо, не питай — тази нощ пряспа затрупала пашите. Бях в гората за сурвакници. Спах в една хралупа. Катеричката отиде да вика Глигана да помага.
— Чакай! — изврещя Заю. — Аз пък ще доведа Елена. Той ще рине с големите си рога… Ей сега го срещнах.
Припна и Заю да доведе Елена. Не мина час и пред пряспата бяха и Елена, и Глигана. Елена вървеше напред и отваряше път с широките си рога, а след него Глигана доразриваше и отваряше пътеката. Катеричката пък се качи на дъба, наведе се над комина и викна с все сила:
— Ей, Дългобрадко, Куцльо, Шишко, не бойте се! Помощ иде! Отваряме ви! Тук сме всички! Ту-у-ук!…
След малко се показа и вратата, а на вратата — джуджетата. Те се смееха и плачеха от радост.
— Кажете, как да ви се отплатим? — питаше ги Дългобрадко.
— Грух! Грух! Грух! — отвърна Глигана. — Не ти искам отплатата, нали сме съседи, да си помагаме в нужда…
— Меее! — обади се и Елена. — Работа ли беше това: тъкмо си направих утринната гимнастика…
— Не, не бива така! — настояваше Дългобрадко и викна на Рошля: — Я, донес моркови, да почерпим помагачите!
И той раздаде и на четиримата по китка пресни моркови.
Към обед братята бяха вече в манастира. Дядо игумен ги посрещна много зарадван.
— Бре, човечета, живи ли сте? — викна им той. — Тази утрин проклетата му клюкарка, Свраката, пуснала мълва по гората, че пряспа ви затрупала… Тъкмо се стягахме да дойдем да ви помогнем.
— Който има верен брат, дядо игумене, и добри съседи, и под пряспата жив излиза! — засмя се Дългобрадко и пръв вдигна сурвакницата да сурвака.
След малко джуджетата се завръщаха весело към дома, натоварени кой с кравай, кой с наденица или торба орехи на гърба.



 















ДЯДО МРАЗ И ВНУЦИТЕ МУ

Елин Пелин

Далече, далече- там, дето половин година непрекъснато виси над земята тъмна нощ, дето Ледовитият океан мие ледени планини, там живее дядо Мраз и проклетата баба Виелица.

Баба Виелица дълго дреме в своята ледена пещера, а дядо Мраз обикаля Ледовития океан, опитва с тоягата си здравината на леда, прави ледени мостове и се любува на северното сияние. Там го срещат с радостни ревове белите мечки и китовете.

Диво, студено и пусто е това елмазено царство на дядо Мраз, но той си живее в тия места хиляди години весело и безгрижно.

Но ето че веднъж му стана тъжно. Опротивя му Ледовитият океан, не го радва полунощният блясък на северното сияние. Затъжи той и с мъка на душата си събуди баба Виелица. Заплака старата, зарида бурно, размете пътищата, през гори и планини - и тръгнаха двамата да се скитат по белия свят, да търсят внучките си: тъжната Есен, хубавото Лято и веселата Пролет.

По нисьото небе бавно плуваха бели облаци. С тях идеха дядо Мраз и баба Виелица. Като видя старецът от високите планини новите земи и по тях тихи села и шумни градове, той се усмихна. Разгледа той със студените си очи всички места наблизо и далече и видя в оголените гори и мътните потоци своята внучка Есента. Той духна към облаците и сняг като бяла пелена покри земята, духна на водите и ги окава в ледове. Мина се ден-два, земята заспа. Есента се скри под снежния покрив на Зимата.

Тръгна дядо Мраз по градове и села и почна с чудни шарки да изписва прозорците по къщите. Върви той в тия нови места и среща по пътищата шейни, влачени от силни коне, звънчета весело звънят. Върви по горите, чука по дърветата, кичи ги със скреж и пее песен със своята стара Виелица - такава песен, че който я чуе, тръпки го побиват.

* * *

Цели три месеца той се разхожда по земята. От трудове, от път и от старост най-после се умори. Дядо Мраз задряма в гората под къдравата ела и засънува сън: вижда той, че иде към него внучката му Пролетта, цяла в зелено, цяла в цветя, на главата й корона от слънчеви лъчи. Тя се смее високо, весело и весело й отговарят шумливите ручеи из горите и радостните песни на прелетните птици. Дядо Мраз се усмихва в съня си на своята внучка, усмихва се и тя. Старият се просълзи, а тя тихо-тихо му пошепна през вейките на елата:

- Е, мой мили дядо, нали ме видя - стига толкова. Сега си иди сбогом в твоето ледено царство. Ти и аз, и Лятото, и Есента тук гостуваме поред. Сега е моят ред! Добър път, мили дядо!

И Пролетта с китка от нова трева, кокиче и пъпки тръгна тихо по гори и долини, облече дърветата с младите листа. Невидими чучулижки, изгубени в небето, заедно с топлите слънчеви лъчи пращаха на земята чудни песни.

И само звездите и луната виждаха нощем от високото небе как дядо Мраз тихо пътуваше към своето студено царство, изпращан от боязливите кокичета. Дядо Мраз се прощаваше с тях, като ги обливаше с ледените си сълзи, и заминаваше там, дето му се радваха всякога белите мечки и големите китове.

Старецът не можа да види топлото Лято. Той никога не го е виждал. Само е слушал за него от Есента и малко нещо за него бе му споменала Пролетта. Есента му бе разправяла за златните житни класове, за червените ябълки, за сладките круши, за сочното грозде, а Пролетта - за ясните светкавици, за гърма, за горещото слънце, за тежките марани. Но от тия разкази дядо Мраз нищо не разбираше.

- Това са детски приказки и младежки мечти - казваше той.


















СНЕЖИНКАТА

Асен Разцветников


Стоя на върха на електрическия стълб и гледам.
Хората сноват насам-нататък. Хората тичат. Хората са много заети. Никой не ще и да знае за мене - дребничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета.
А аз съм мъничка, но много съм видяла. И много, много зная.
Накога отдавана, много отдавна, аз паднах като росна капка в една далечна страна, дето имаше много слънце и плодове. Малки агънца играеха по тревата край една кошара. Аз се скрих в едно цвете, за да не ме изпие слънцето, и ги гледах през целия ден: те бяха тъй хубави.
Вечерта заспах уморена. Но посреднощ ме събуди тиха песен. Над кошарата летяха ангелчета и пееха. На небето гореше чудна опашата звезда.
- Какво е станало? – запитах една буболечка.
- Родил се е Спасителя на човеците – рече буболечката, като си сложи торбичката на един лист.
Когато отвориха вратата на кошарата, аз видях в яслите едно малко дете с голи ръчички. Около главата му беше светло. А очите му бяха сини и кротки. Никога не бях виждала такива очи.


* * *

Много бе минало от нея нощ. Много пъти аз ставах на пара, падах като дъжд или роса, провирах се между бучките чак вдън земя, изпълзявах пак из гърлата на изворчетата, тичах из полетата и реките. Ходила бях много пъти и в морето.
Това се случи на една планина. Беше хубаво ясно синьо утро. Аз се търкалях и си играех по един смокинен лист. Под смоковницата се баха събрали много хора. Висок човек стоеше посред тях и говореше. Гласът му беше ясен и чист:
“Прощавайте на ближния си.”
“Ако имате две ризи, дайте едната на ближния си.”
“Обичайте се едни други като братя.”
“Обичайте враговете си.”
Аз виждам отгоре само къдрите на косата му, а много ми се искаше да го видя в лицето. Защото никога не бях чувала такива думи. И когато той извърна челото си към небето, аз трепнах: той беше детето, което видях в кошарата. По очите го познах: никой друг нямаше такива кротки и добри очи.

* * *

Един ден аз лежах в стар глинен съд на върха на един хълм заедно с много капчици оцет. То беше страшен ден. Черни облаци се събираха на небето. Беше тежко и задушно. Имаше буря. Над нас се издигаше голям дървен кръст. Отстрани стоеше страж с дървен меч. А на кръста бе разпнат човек. Хората го бяха разпнали.
- Защо? – попитах тихичко глинения съд.
- Защото ги учеше да се обичат.
- Човекът простена и пазачът натопи в съда една гъба, забита на тръстикова пръчка. Аз се вмъкнах в една дупчица на гъбата. И когато пазачът поднесе гъбата до устата му, аз го видях: той беше високият мъж, който поучаваше хората в планината. Очите му бяха пълни със сълзи, но ясни и добри. Никой друг нямаше такива добри очи.

* * *

Оттогава измина много, много време. Безброй пъти обиколих аз земята от снежните полюси до топлите страни. Видях ловци на тюлени да се избиват едни други при подялбата на лова. Видях как черни хора се биеха с бамбукови клони и си чупеха главите с камъни.
Видях как се промушваха с копия и саби жителите на страните, дето расте лозата и пшеницата. Как се убиваха с куршуми и огън. Те палеха градовете си.
О, много страшни неща съм видяла аз. И само аз, мъничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета, зная колко нещастни са хората. Колко безкрайно нещастни са те: защото се мразят.
Да имах гърлото на планинска буря, щях да им викна, та да потрепери земята:
- Послушайте човека със сините очи!

Thursday, November 28, 2013

Чинари – Болярите или Господарите на Танца



Само Лили Иванова и Веско Маринов пълнят месеци преди концерта си Зала 1 на НДК. Добавете към списъка на най-обичаните и Формация Чинарите с тематичния им концерт „Болярите на Танца”, посветен на 20-годишнината им на сцена, който имах удоволствието да гледам на 26-ти ноември.
Трудно се пише за такива събития, не мога да не го направя, защото сърцето ме задължава!

 













Подканящи Аплаузи, светлините отстъпват място на читирихилядно очакване за неповторим спектакъл и ето ги на сцената – изригващо съвършено кълбо енергия от младост, страст и талант. Нозете им почти не докосват земята, а очите им блестят по-силно от ефектния светлинен декор – стена зад гърбовете им.

 













Вятърът, който брули години и векове и ги захвърля като есенни листи, се връща отново тук, по тези земи, за да гледа танца им. Надиграват се със страст и озаряваща харизма, дадена на малцина! Тъпаните думкат неистово, хорото се вие, превива, разделя на две, отново слива в хипнотизираща хармония...Невероятните господари на танца са във вихъра на решимостта си да изпълнят публиката с искрен, неподправен възторг, забравено усещане за заедност, цялост и принадлежност...
Началото на спектакъла е мощно, спиращо дъха, калейдоскоп от пироефекти, легенди от цветове, въплътени в невероятните костюми на артистите, мъжки изпълнения, достойни да бъдат играни на всяка световна сцена, допълвани от по-благото, по-неизискващото признание и възхита присъствие на крехките, ефирни девойки от ансамбъла.

 













Хореографите на една от най-успешните ни формации са свършили наистина чудесна работа, като изключим някои кръшвания встрани като продължителни мимически етюди, съшити с бели конци експериментални вметки на цигански, руски, унгарски, латино ритми и денс по средата на спектакъла, които публиката не че не хареса, но не успя да хареса толкова колкото българското, заради което беше дошла и остана до края!

 













След антракта настъпи втората част, чутовна! С Оркестър на сцената - ударните група „Булгара”, който се оказа точно онази липсваща част от пъзела на уникалния спектакъл. Чинарите – Боляри господстваха на сцената като богове, пристъпваха като нестинари, надиграваха себе си и собствените си физически възможности. Изпълваха сцената с мощта на кралимарковци и виртуозността на самодиви, нито за миг не изгубиха фокус и не се уплашиха да летят над жаравата на невероятния експеримент – съчетание между автентично и модерно.

 













Дракони, богатири, боляри, сатири, вихрушка от образи и превъплъщения, които помитат въображението и те държат в плен от първия до последния миг!

 













Тези виртуозни млади танцьори извършиха подвиг – скочиха 3 метра над физическите си възможности, понесени единствено на крилете на чудовищния си артистичен талант и безспорно призвание да взривяват тълпата. 2 часа и 50 минути зрелище, което 5-годишният ми син изгледа без да гъкне. Екзалтираната публика ги благослови с признание, което дава само на избрани.  Докато подобни събития пълнят институции като Зала 1, ще къткам надеждата си за българщината като последно зрънце просо, предназначено за Ноевия ковчег.
 









Friday, November 22, 2013

За малките хубави неща в живота



 











Петъкът ....възкресение след гибелно сива седмица...
Цветна салата вместо скучна зелена...
Малки хапчици пълнозърнеста франзела, чиято простост и прекрасност е увенчана с парченца миризлииииво меко френско сирене с аромат на кисело зеле и префин вкус...
Чаша/и домашен мавруд, толкова гъст, толкова рубинен, толкова присъствен, че глътките засядат на гърлото ти като капчици жажда за живот, които обещават ....да те възкресят...

















Детето, което забелязваш в петък, сякаш е било в интернат и си е дошло за ваканцията.
Неговото „Обичам те”, когато се чувстваш най-лошата майка на света....
Или потресаящото обяснение: Мамо, трябва да ми смениш гащичките, те май са вълшебни, защото са накарали дупето ми да пръцне и да ги изцапа...-:)

Да му прочетеш Емил от Льонеберя, любимата си детска книжка и да забравиш, че ти си четящият, а не слушащият...

Нова книга, прочитането на която ти се струва по-невъзможно от изпълнението на всички самообещания в New Years Resolutions, но стои като коледен подарък в лъскава обвивка на лавицата ти и очакването да разпаковаш същността й е сравнимо само с очакването на Рождеството....















Да напишеш писмо до добрия старец, макар че отдавна не вярваш в него, да го сложиш в плик и да го пуснеш в пощенската кутия заедно с това на сина ти...













Ebay – освен с голямо капучино, да започнеш деня си с покупка, от тия безмислените, must have it, ама не защото ти трябва, а защото трябва да похарчиш някой паунд, понеже от стоене в офиса, не можеш да завариш отворен нито един магазин. Всяка втора находка е несполучлива и бива етикирана с надпис „нищо, другия път”, но тръпката да обзаведеш с нещо ново дрешника на тленната си суета е несравнима с нищо...

Смс от старо гадже, с което не сте се чували от години....: Слушам луната спи и мисля за теб...кара те да се чувстваш вехт и тийн едновременно, защото времето не значи нищо, когато луната все още „изгрява” за двама ви, независимо колко далеч сте един от друг...и независимо, че нищо вече не е и не може да бъде същото
 













Ежедневния преглед на booking.com вместо гледането на новини. Вилата на Малдивите, от чието легло с балдахин те делят само план и 1000 долара...













Съботно събуждане с Travel Channel на HD и любимото ти предаване за пътешествията на индиеца – милионер, който се дави в лукс всеки ден и не му омръзва, така както на теб не ти писва да си въобразяш, че го придружаваш...

Да извадиш старите снимки, тези хартиените, чернобелите и да ровиш пръсти в тях като в жарава, докато се сгрееш от топлината на спомените...














Да си организиращ носталгична вечер с песните на Хара Мата Хари и да ги споделиш с приятели от детството си, с които сте плакали точно на тия парчета, влюбвали сте се, будили сте се с тях, напивали сте се, заспивали сте...

Да се влюбиш....ей така, да си измислиш обект на чувствата (ако ще да е Джералд Бътлър), да му подариш несивите си мисли, да се самозапалиш като вещица на клада от греховни желания, после да обезглавиш със собствени ръце копнежа си, да го засадиш в малка глинена, калайдисана, изографисана саксийка и да си отгледаш мерудии в нея досущ като в Декамерон от Бокачо...
Когато приготвяш някое засукано гурме блюдо, да си откъснеш стиска зелена страст и да го поръсиш с нея ...


Малките неща са най-хубави...., а големите ...илюзия....















Tuesday, November 12, 2013

Глезеното Миме или как да си намериш мъж на 30



Имам колежка на 30, прекрасна впрочем. На последния си рожден ден не сложи свещички на тортата, за да не разберем колко навършва (всички знаем).
Преди година приключи 8-годишна връзка с младеж, неготов за обвързване и неподготвен с връчването на годежния пръстен и насрочването на датата на сватбата най-късно 2 месеца след това събитие.
Колежката живее под наем в двустаен апартамент на Витошка, който не е склонна да дели с никой, чиито подпис не краси брачното им свидетелство редом с нейния...
Колежката работи много..от сутрин до здрач, но парите стигат да си плаща луксозния апартамент, консумативите, гримовете и дрешките Guess.
Маминка идва от провинцията по 3 пъти седмично, за да изчисти луксозния апартамент под наем и да сготви за глезеното Мими, което не е сигурно дали може да „приготви” пържени яйца”.
Необходимо и задължително условие към бъдещия кандидат –жених е  да има самостоятелното жилище (в центъра на София!) отделна стая за маминка, която ще върти домакинството, докато двамата млади се радват на „споделената интимност”.
Тъй като проблемът „оженване” отдавна не е личен, а офис такъв, запретнахме ръкави с останалите колежки, спретнахме едно пространно интервю с Мимето за дефиниране образа на мъжа-мечта.
Ще го нахвърлям тук за протокола:

  • Възраст: 32-35 години!
  • Образование: Висше (защото всички в родата сме от сой)
  • Възможни професии: зъболекар (лекар – изключено, бившият е такъв), архитект, адвокат, инженер
  • Жилище: собствено, 90+ квадрата ( задължително блок ново строителство, къща изключено, защото хипотетично има градина, а Мимето мрази градинарството)
  • Кола: Да, собствена
  • Височина: 180+
  • Тегло: 80 – 90 кг.
  • Окосмяване: нормално
  • Статус: свободен, необвързван, без деца, Не Вдовец
  • Етнос: българин или грък
  • Цигари: НЕ ( освен на терасата, тайно)
  • Алкохол: Не
  • Интереси: Грим и Мода-J
  • Кулинария (имаме предвид консумация, а не приготовление на гурме блюда)
  • Криминални романи
  • Музика – Не, Мими обича тишината
  • Спорт – Не, тя какво ще прави, докато той помпа мускули във фитнеса
  • Домашни любимци – МОЖЕ!
  • Деца – да може да прави деца, демек – да няма нужда от добавки за вдигане на самолета, желан брой наследници: 1 или 2
  • Секс:  брачното ложе може да бъде навестявано с цел удоволствия всеки ден, ако човекО успее да предразположи Мимето към креватни настроения
  • Очаквана първа среща в Небрачното ложе след запознанството – 4-ти месец
  • Очаквано предложение за брак – веднага след това „светотатство”
  • Доход: 2500 + лева
  • Бюджет:  той плаща всички консумативи, щото жилището си е негово! (логично, Уотсън)
  • Плаща и храната, няма обяснение защо (па кому е нужно обяснение, важното е да се яде)
  • Финансови Грижи за детето: 50:50 (Разгеле, алилуя, осанна)
 


Списъкът може да бъде продължен до безкрай, но ще се спрем на есенцията, така да се каже!
Всички се изредихме да убеждаваме Мимето, че господата от фиксираната възрастова категория, със самостоятелни жилища и доход, щедро превъзхождащ средния, имат подчертани афинитети към 20-годишни моделки, но колежката не е склонна да направи компромис с тази графа, щото тя нямало да гледа старци, като стане на 40! (а той на 50!)
Предложих да пуснем обява в сайт за запознанства, но Мимето не е готова да отдели дори час от живота си да се запознава с „всекакви”, неготови за обвързване.
Трябва й проверен необвързан, образован, възпитан, осигурен младеж! (Как да го проверим, това е тема на друга научна дисертация).

Колективът е голямо нищо, както добре е известно! Тъй като задомяването беше насрочено от маминка за този декември, а на хоризонта няма дори фалшив герой за асортимент, организирахме акция „Търсим мъж за Мими”. Всички семейни приятели и бивши гаджета (проверени лично!?) до последно коляно са изровени, анкетирани, атестирани и никой, ама никой не покрива и 50% от критериите на капризната кандидат – булка.
Пълно отчаяние, така да се каже!  Провал, катастрофа, дизастър!
Затова се обръщам към всички, които четат тези редове!
Търси се МЪЖ, отговарящ на горното описание за:

  • млада, 30 –годишна девойка
  • добре възпитана (тук се спираме на поведението, а не на възпитанието като насаден мироглед и кривоглед)
  • грижлива към  външния си вид
  • никога неделила стряха с някого, но нямаща против да се подслони под чужда такава (с нотариален акт)
  •  недолюбваща домакинската работа ( но с маминка, която поема цялата такава)
  • с добра професия и доходи, (стигащи й да живее под наем на Витошка)
  • готова да се обвърже ВЕДНАГА, да зачене по същото време
  • неготова да дели нищо, освен рафтовете в гардероба и рафтчетата в банята

Благодаря предварително за приноса ви към благородната обща кауза!

Всички прилики с реални лица са случайни!















Friday, November 8, 2013

"Забранена" любов


 













По мотиви от нечия съкровена изповед, за която благодаря от сърце, беше истинско вдъхновение да я чуя и пресъздам...

Той е на 27.
Бръчките му всъщност са белези от акне.
Доброто му настроение е истинско, а не плод на едночасова медитация.
Хвърчи в ефира, а ти си на земята.
Повърхностностните му: хахахаха, коте, сладкиш, фъстък, бебе, биберон ти звучат като реплики от супер екстравагантна анимация от ново поколение и се чудиш да плачеш, или да са смееш.
Страстта му няма нужда от дълбочина и обяснения в любов.
Той има толкова много Утре, че му е все едно с кой ще ги посрещне.
Същото се отнася и за вечерите...
Ентусиазмът му да изконсумира емоцията, която ви свързва, е заразен или заразителен, под въпрос...
Ти постоянно мериш сантиметрите, разликата в годините ви, отговорностите ви, а той мери само желанията си...и винаги е доволен от размера...
Смехът му бълбука като бистър планински ручей, в който ти се иска да топнеш поне пръстите на босите си крака.
Няма нищо против разграфеното си време, защото има много, а ти мразиш графиците и времето...
Целувките му са много по-истински от свещичките на тортата от последния ти рожден ден.
Когато прави любов, е като сърдечна трансплантация...но после сърцето ти е като циганско, иска още и още..
Когато се чувства несигурен, наранява, и това е толкова естествено..........като да се прозее..от удоволствие...
Когато се събуждаш сутрин до рошавата му глава и идеално обезкосменото му метросексуално здраво и пращящо от сила тяло, ти се иска да проспиш живота си, за да не ти се налага да се сбогувате...
Знаеш, че търси жената на живота си, а ти си вече си нечия жена на нечий друг живот и тази обреченост те кара да се чувстваш малка и крехка като на 18...и съкрушена...
Когато закусвате сутрин заедно след страстна нощ, бързайки – ти за никъде, а той – за всичко, се чувстваш изтощена от глад...след чревоугоднически пир...
Когато го няма, не мислиш с кого е, обезумена си от мисълта, че не е с теб...
Когато търсите обща тема за разговор, стигате до дрешки и обувки, и бързате да преминете...към безмълвието от хиляди желания....
Когато го критикуваш, вдига послушно ръчички и е готов ..за наказания...
Когато ти искаш да говорите за чувства, но не можеш, понеже това е забранена любов, той е готов да бъде ням....и да остави ръцете и устните си да те успокояват...
Когато се къпете заедно в банята, ти свенливо прикриваш всяка гънка несъвършенство, а той щедро я споделя с теб..защото младостта е блажена щедрост...и сляпост.........
Търсиш му кусурите неуморно – правописа, словореда, шибано хлапашкия   му речник...взираш се като университетски професор в дипломната работа на най-слабия си студент..и си готов да му пишеш 6, вместо 2, защото той е истината, и животът...
Когато отпиваш глътка шампанско и пускаш мехурчета забрава през сластните му устни, искаш да ги изсмучеш обратно, защото знаеш, че това е мигновение и всичко, което си дал, не можеш да върнеш обратно ...
Когато споделяте голям, съвършен ръчно изваян бонбон, винаги му даваш по-голямата част, защото апетитът му за живот е есенциален...и висококалоричен...
Когато те гали с нежни думи, си готова да останеш гола, като Ева, до края на живота си, за да попиваш тази сладост не само с   ушите си, а и   с всяка клетка на тялото си...
Докато обича, хапе, и ти жадуваш да имаш повече милиметри плът, която да отдадеш...на жадната му, непостоянна, изяждаща, младежка страст...
Когато рови в косите ти, побелели от желание, си готов да се простиш с тях, само и само да оставиш отпечатък между пръстите му....
Когато смс-ите му изписукват в среднощните часове, е като камбанен звън, известяващ че сънят не е просто сън, а предверие към утрото...
Утрото на следващия ден от прекрасния ти живот....открил "забранената" любов...

Tuesday, October 29, 2013

Сериалите – дрога с много подобрители



Преди няколко години отказвах да гледам сериали, ей така – от културна снобария. „Презирах” всички серийни зомбита и с лекота изброявах поне 100 алтернативи за губене на време пред упадачния уклон да седиш с часове пред плоския екран и да гълташ епизод след епизод с наркоманска страст и дебилен поглед.
Оказа се, че в сериалите има толкова е-та и подобрители, че могат да пристрастят дори най-големите въздържатели като мен. Досущ като вредната храна – винаги давам пример с КФС, която ненавиждам, но пък консумирам заради тайните съставки в панировката, които ме карат да се чувствам щастливо надебеляла за минути...
Към днешна дата в дневника на мойто киноманско крушение и серийно падение, ще прочетете само две заглавия, което си е скромно залитане – испанския El Internado и руския Кухня...Но пък ако обърнете внимание на съществени детайли като изписани преди това страници и списък с чакащи заглавия, диагнозата е ясна.
По повод на разяждащите ме постоянно угризения, си самоорганизирам психотерапия - влизам във форумите и чета теми „Кой какви сериали гледа”. Минимумът на тамошните отличници  е 10 по едно и също време, аз изобщо не мога да ги стигна тези маратонци, казвам си и пускам следващата серия на чакащия ме 20-ти епизод на 6-ти сезон...
Искам да имам подръка една мини машина на времето и да се върна няколко години назад, за да изгледам отначало:
....Всички сезони на Династията на Тюдорите - за 3 нощи















Рим  –  за 2, да получа частична амнезия след последния епизод и да се върна на първия...


Борджиите – безсъници с Джереми Айрънс
















Спартак – Кръв и пясък, отказвах до последно да гледам комикси, а после изтрещях по него, пристрастих се направо...
Викингите – кървища  на килограм, които пия като върколак...
Абатството Даунтън ме връща в епохата на любимите ми „Гордост и предразсъдъци” и е мойта любима английска приказка...
The White Queen – едно от новите ми страстни забежки с исторически сюжет.



Игра на тронове (Game of Thrones) – мразя фантасмагории, обичам тази фантастична лента...
Други:
Правителството – датски, политичски, човешки, просто разкошен
Костюмари – абсолютният ми фаворит, обичам тези момчета
Banshee – чакам следващия сезон като малко дете коледен подарък
Кула от карти – потресаващ Kevin Spacey и политически интриги, които не ми втръсват
The Following – брилянтно попадение с чудовището James Purefoy в главна роля
Анатомията на Грей – никога не съм гледала сериал, в който е възможно да обичаш всичките герои, до един!
Под прикритие -  гордо добявам това заглавие към чуждоезичните 
















Бягство от затвора (Prison Break) е най-зарибилият ме сериал за всички времена, изключайки последния сезон..
Кайл Екс Уай – едно от любимите ми тинейджърско – родителски филмчета, в които измишльотините не само не ме дразнят, а ме радват
Най-забавния ми „фаст фууд” сериал, който си пускам като пуканки към биричката:
Теория за големия взрив (The Big Bang Theory)
















Това е есенциална извадка от серийното ми грехопадение и отсега знам, че този лист ще набъбва, защото аз ще го отглеждам като малко грахово зрънце, което все ще ми боде под дюшека и ще ме кара да ставам в 5 да изгледам следващия епизод на следващия сериал с много е-та и подобрители, но и с огромна здравословна доза емоции, които  никой не може да ми осигури – лъжичка по лъжичка, като витамини за душата ми, която иска да е героиня в сериал – Лукреция Борджия, Биргите Ниборг или Мередит Грей - според настроението  и липсите.. .
Докато гледам съм тъжна, влюбена, изоставена, щастлива, изгубена, намерена, преродена, млада, зряла, помъдряла, оглупяла..същински калейдоскоп на всички състояния, през които се лута лудото ми параноично, себично, шизофенично, идеалистично, романтично аз...Обичам сериалте!

Wednesday, October 2, 2013

Кокошкова Къща – любимо място за достигане на гурме нирвана!



 













Шеговито дефинирах Самоков като „Градът на картофите” и по никакъв повод не облазявах жителите на предверието на Боровец. Докато не открих...Кокошкова къща. Кокошка е една от неблагозвучните думи в българския език, но за мен звучи като изящно хайку, откакто четох няколко пъти стихове в чинии, написани от главния готвач на небезизвестния клуб – ресторант.
За 2 дни ходих 3 пъти и ако зависи от мен-  ще се изселя с пречиста радост от София и ще постъпя на работа в кухнята на въпросното заведение, докато не се пръсна от възхищение или наднормени килограми...

Да започнем с атмосферата – аутдор и индор, както би се изразил някой англоезичен гастрописец. Огромен двор, потънал в добре поддържана зелелина, с кипарисови огради и шадраван, води до достолепна аристократична къща в охра и бяло, издигната в края на 19 век от едовремешния самоковски кмет Д-р Кокошков.

Вътре е  великолепно-интимно, пастелно, лежерно, европейско, еклектично, цветно, гостоприемно... Бордо, оранж, резеда, оригинални платна по стените, цветя, сребърни кани и свещници, изискана посуда, музика за душата – сетивата ти приемат целия този  елегантен разкош като комплимент за добре дошъл и покана да останеш дълго.

Тук трябва да спомена и още един изключително предразполагащ фактор: Цените са повече от гостоприемни към апетита и жаждата ти да опиташ още и още, точно тук...














Ще започна с любимия ми Цезар – симфония от свежа салата, златисти парченца пилешко, каперси и уникален бекон, препържен до съвършенство и увенчаващ красотата в чинията ти в прегръдката  на вълшебен дресинг! Добавям  чаша Траминер и съм в облаците...

Следва  Роял от гъши дроб, достоен за кралски особи. Пасираният деликатес е потънал в нежност от сметана, запечен до перфектност и поднесен със зелена салата и малки хрупкави филийки, които топиш в уникален сос. Истинско гурманско пиршество...
Вечерта се връщам, защото не мога да стоя далеч от менюто, което обещава толкова много...
Започвам с нещо любимо, традиционно – Млечна Салата. Тук е мястото да отбележа, че порциите в ресторанта не се поднасят в чинийка за кафе, напротив – количеството им е обилно -  угодно дори за стомаси със завиден капацитет.

Да се върна на млечната салата, НАЙ-добрата, която някога съм вкусвала. Амброзия от цедено мляко и сметана с хрупкави краставички и орехи, поднесена под формата на топки. Сигурно си мислите, че да се прехласваш по млечна салата е прекалено. Опитайте тази! Всяка хапка те изпълва с умиление, а между всеки две – глътка розе и си в рая...
И ти се иска Адам да е главният готвач в Кокошкова къща, тогава няма да посегнеш към нито една скапана ябълка, нито да бягаш от Рая...

Добавям към насладата току що изпечени домашни пърленки. Същите пристигат придружени от сребърна каничка със зехтин,в  който се къпят ароматни подправки...

По повод на афинитета ми към шефа на кухнята, се спирам на негов специалитет – хрупкава пъстърва...Макар че мразя риба, в този момент съм готова да пробвам най-вонящата, ако знам, че са я спретнали тези две ръце, които съм готова да целувам -J Пъстървата се явява пред почти просълзените ми очи под формата на малки парченца, наметнати с воал от съвършена хрупкава панировка, поднесени с картофки уеджис и някакъв фантастичен сос с каперси!
....................................................................................................................
Другия ден по обяд – на същата маса съм и зверски гладна, напълно забравила  факта, че на обяд не ям, защото нямам такива потребности..Е, вече имам! Или поне за кратко имам!
Виното е Совиньон Блан, идеално изстудено, а аз прелиствам менюто като наркоман, открил килограм дрога. 

Поръчвам Салата от тиквички с рукола и се наслаждавам на есенните багри, които образуват цветен витраж върху  прозореца ...
Салатата ми пристига, огромна и сигурна, че ще бъде изконсумирана до последното листенце...
Хармония от зелена салата, тъмнозелена  рукола , ефирни ивички тиквички, определено запържени в зехтин, отново уникален дресинг и парченца сирене като черешка на това творение.
Изобщо не ми се говори, поглъщам с очи и обоняние и преоткривам епикурейската си природа...
Не стигам до основно, защото салатата е достатъчна да задоволиш всичките си физически потребности и естетски копнения.

Времето ми в Града на картофите свърши, но не и желанието ми да се върна тук, пак и пак, само заради това място и тази храна!
Идете до Самоков само за обяд или вечеря...ако ме видите на съседната маса с доволна до глупост физиономия, не ме заговаряйте - в стъстояние на нирвана съм!

Съжалявам, че не снимах ястията, не ми беше до подробности-:)