Вместо представяне

My photo
Аз съм отявлен епикуреец, всеяден четолюбец, преоткрил се гурман - повече дегустатор, Дон Кихот, заклет романтик, работохолик, киноман със заложби на кинокритик. И още: свръхемоционална, истинска, пишеща! Четете ме, съдете ме, но и ме усещайте! Защото аз съм повече чувство, отколкото разум, повече душа, повече от това, което този свят иска от мен, и много по-малко!

Sunday, December 1, 2013

Три Приказки за Коледа!






















1-ви Декември наричам Малката Коледа. Миниатюрната китайска елхичка бива освободена от 11-месечния затвор на килера, а още по-малките китайски камбанки, топчици, дядо коледовци, еленчета и прочие реквизит биват стратегически и задушевно разположени на всеки квадратен сантиметър от мини бодливите й клончета. Цялата къща бива оКИЧена с гирлянди, чорапи, венци от шишарки, а блещукащи китайски нанизи от лампички опасват прозорци, врати и портали...
Коледни песнички са фон на декоризацията, малки къщички със заснежени прозорци светят приказно около камината благодарение на разкавартированите в тях чайни „или чайнис” свещички.
Писмата до Добрия старец са написани, включително и тези с допълнителните желания, а подаръците гарантирано натоварени на шейната от ebay.
Детето не иска да спи, защото знае, че днес е денят х, полагащ начало на обичната ни семейна традиция, по 3 коледни приказки накуп.
Не знам дали по Коледа се случват чудеса, но тези специални декемврийски мигове са малки чудеса в живота ми, от които вместо китайските светлинки, запомням блестящите очички, а малката пухкава ръчичка, която ме гали, докато чета, оставя у мен усещането, че животът е магия, особено по това време на годината.
Днес ще споделя с вас първите 3 приказки, които съм подготвила за малкия ми син и за себе си, през годините се превърнах в приказкотърсач и знам, че ще зарадвам много от вас с това четиво...В него има вълшебство - като родителството, като обичането, мечтаенето, надеждата, като очакването на най-светлия празник в годината...
















Джуджетата под пряспата
Георги Райчев

Когато Лаком Шишко се напи и стана за смях пред всички жители на гората, беше гроздобер и краят на есента. Наскоро окапаха листата на дърветата и утрин по тревата взе да пада ледена слана.
Седемте джуджета: Дългобрадко, Смехурко, Кривозъбчо, Куцльо, Рошлю, Мустакатко и Пиян Шишко, се прибраха в къщичката си, препълнена със зимовище. Само в добро време те излизаха да се припичат на топлото есенно слънце.
Щом мина Димитровден, на следната седмица сняг покри гората. Оттогава джуджетата седяха покрай огнището, разказваха си приказки, пееха песнички, играеха весели игри или пък се занимаваха с домашна работа. И не сетиха кога дойде средата на зимата.
Един ден Дългобрадко извика на братята си:
— Ей, знаете ли, че утре е Нова година, а пък ние още нямаме сурвакници!
— Вярно! Вярно! — развикаха се и другите. — Нали утре в манастира ще ни чакат да ги сурвакаме, както всяка година.
Тогава Смехурко скочи и заяви:
— Аз ще ви намеря сурвакници. Знам на едно място дрянов храст с чудесни клончета.
— Ама да не е далече, да се изгубиш из гората? — попита Дългобрадко загрижено.
— Аз знам пътя и довечера рано-рано съм тук със седемте сурвакнички — провикна се Смехурко.
Той облече кожуха си, дръпна качулка на глава, нарами брадвичка и тръгна навън.
Но догдето стигне до храста и отсече клончетата, се спуснаха облаци, заваля сняг и скоро се превърна в люта веявица. Смехурко едва стигна назад досред път, натоварен със сурвакничките и брадвата. Пътеките бяха засипани, издигаха се вече и преспи. Той разбра, че не ще може да се върне дома, и потърси място за нощуване. Намери дълбока хралупа в едно дебело дърво. Влезе в хралупата, запуши входа с една голяма суха дъбова кора и я подпря отвътре с брадвата. Съблече кожуха, загърна се в него и се приготви да нощува.
На утрото бурята беше утихнала. Смехурко излезе, грабна сурвакниците и пое към дома. По пътя той подскачаше из преспите и весело се смееше:
„Какъв ли страх са брали тази нощ за мене братята ми!“ — мислеше той.
Но когато стигна до дъба пред къщата, спря и се огледа.
„Бре, да се не види! Къде е нашата къща? Дали не съм сбъркал пътя?“ — зачуди се той.
До дъба, тъкмо на мястото на къщичката им, се издигаше висока снежна пряспа.
„Сигурно веявицата е затрупала братята ми! — помисли той. Погледна нагоре и видя, че над пряспата се издига стълб дим. — Тука са! Живи са! — извика той радостно. — Щом пуши, те ще имат и дърва да се топлят. Ами как да им помогна сега?“
Смехурко свали товара и се замисли:
„Чакай, ще питам Зая, той е по-хитър, може да ме научи нещо“.
Но Заю го нямаше. Той беше изскочил вече по гората.
„Тогава ще потърся Катеричката!“ — реши Смехурко и се покатери по дървото. Горе, в един прогнил клон на Зайовото дърво, спеше Катеричката. Смехурко се наведе над дупката й и извика:
— Ей, кумичке, спиш ли? Я излез по-скоро!
— Кой е? Кой ме буди толкова рано? — обади се Катеричката.
— Аз съм, Смехурко. Излез, Катеричке! Нашите тази нощ ги затрупала пряспа…
Катеричката изскочи.
— Не бой се, Смехурко, ще я наредим.
— Ами как? — проплака Смехурко.
— Тази работа ще я свърши Глигана. Отивам да го повикам.
И без да дочака отговор, тя се стрелна между дърветата. Смехурко слезе. Долу го чакаше Заю.
— Какво е станало бе, Смехурко? Къде побягна Катеричката?
— Ох, Зайо, не питай — тази нощ пряспа затрупала пашите. Бях в гората за сурвакници. Спах в една хралупа. Катеричката отиде да вика Глигана да помага.
— Чакай! — изврещя Заю. — Аз пък ще доведа Елена. Той ще рине с големите си рога… Ей сега го срещнах.
Припна и Заю да доведе Елена. Не мина час и пред пряспата бяха и Елена, и Глигана. Елена вървеше напред и отваряше път с широките си рога, а след него Глигана доразриваше и отваряше пътеката. Катеричката пък се качи на дъба, наведе се над комина и викна с все сила:
— Ей, Дългобрадко, Куцльо, Шишко, не бойте се! Помощ иде! Отваряме ви! Тук сме всички! Ту-у-ук!…
След малко се показа и вратата, а на вратата — джуджетата. Те се смееха и плачеха от радост.
— Кажете, как да ви се отплатим? — питаше ги Дългобрадко.
— Грух! Грух! Грух! — отвърна Глигана. — Не ти искам отплатата, нали сме съседи, да си помагаме в нужда…
— Меее! — обади се и Елена. — Работа ли беше това: тъкмо си направих утринната гимнастика…
— Не, не бива така! — настояваше Дългобрадко и викна на Рошля: — Я, донес моркови, да почерпим помагачите!
И той раздаде и на четиримата по китка пресни моркови.
Към обед братята бяха вече в манастира. Дядо игумен ги посрещна много зарадван.
— Бре, човечета, живи ли сте? — викна им той. — Тази утрин проклетата му клюкарка, Свраката, пуснала мълва по гората, че пряспа ви затрупала… Тъкмо се стягахме да дойдем да ви помогнем.
— Който има верен брат, дядо игумене, и добри съседи, и под пряспата жив излиза! — засмя се Дългобрадко и пръв вдигна сурвакницата да сурвака.
След малко джуджетата се завръщаха весело към дома, натоварени кой с кравай, кой с наденица или торба орехи на гърба.



 















ДЯДО МРАЗ И ВНУЦИТЕ МУ

Елин Пелин

Далече, далече- там, дето половин година непрекъснато виси над земята тъмна нощ, дето Ледовитият океан мие ледени планини, там живее дядо Мраз и проклетата баба Виелица.

Баба Виелица дълго дреме в своята ледена пещера, а дядо Мраз обикаля Ледовития океан, опитва с тоягата си здравината на леда, прави ледени мостове и се любува на северното сияние. Там го срещат с радостни ревове белите мечки и китовете.

Диво, студено и пусто е това елмазено царство на дядо Мраз, но той си живее в тия места хиляди години весело и безгрижно.

Но ето че веднъж му стана тъжно. Опротивя му Ледовитият океан, не го радва полунощният блясък на северното сияние. Затъжи той и с мъка на душата си събуди баба Виелица. Заплака старата, зарида бурно, размете пътищата, през гори и планини - и тръгнаха двамата да се скитат по белия свят, да търсят внучките си: тъжната Есен, хубавото Лято и веселата Пролет.

По нисьото небе бавно плуваха бели облаци. С тях идеха дядо Мраз и баба Виелица. Като видя старецът от високите планини новите земи и по тях тихи села и шумни градове, той се усмихна. Разгледа той със студените си очи всички места наблизо и далече и видя в оголените гори и мътните потоци своята внучка Есента. Той духна към облаците и сняг като бяла пелена покри земята, духна на водите и ги окава в ледове. Мина се ден-два, земята заспа. Есента се скри под снежния покрив на Зимата.

Тръгна дядо Мраз по градове и села и почна с чудни шарки да изписва прозорците по къщите. Върви той в тия нови места и среща по пътищата шейни, влачени от силни коне, звънчета весело звънят. Върви по горите, чука по дърветата, кичи ги със скреж и пее песен със своята стара Виелица - такава песен, че който я чуе, тръпки го побиват.

* * *

Цели три месеца той се разхожда по земята. От трудове, от път и от старост най-после се умори. Дядо Мраз задряма в гората под къдравата ела и засънува сън: вижда той, че иде към него внучката му Пролетта, цяла в зелено, цяла в цветя, на главата й корона от слънчеви лъчи. Тя се смее високо, весело и весело й отговарят шумливите ручеи из горите и радостните песни на прелетните птици. Дядо Мраз се усмихва в съня си на своята внучка, усмихва се и тя. Старият се просълзи, а тя тихо-тихо му пошепна през вейките на елата:

- Е, мой мили дядо, нали ме видя - стига толкова. Сега си иди сбогом в твоето ледено царство. Ти и аз, и Лятото, и Есента тук гостуваме поред. Сега е моят ред! Добър път, мили дядо!

И Пролетта с китка от нова трева, кокиче и пъпки тръгна тихо по гори и долини, облече дърветата с младите листа. Невидими чучулижки, изгубени в небето, заедно с топлите слънчеви лъчи пращаха на земята чудни песни.

И само звездите и луната виждаха нощем от високото небе как дядо Мраз тихо пътуваше към своето студено царство, изпращан от боязливите кокичета. Дядо Мраз се прощаваше с тях, като ги обливаше с ледените си сълзи, и заминаваше там, дето му се радваха всякога белите мечки и големите китове.

Старецът не можа да види топлото Лято. Той никога не го е виждал. Само е слушал за него от Есента и малко нещо за него бе му споменала Пролетта. Есента му бе разправяла за златните житни класове, за червените ябълки, за сладките круши, за сочното грозде, а Пролетта - за ясните светкавици, за гърма, за горещото слънце, за тежките марани. Но от тия разкази дядо Мраз нищо не разбираше.

- Това са детски приказки и младежки мечти - казваше той.


















СНЕЖИНКАТА

Асен Разцветников


Стоя на върха на електрическия стълб и гледам.
Хората сноват насам-нататък. Хората тичат. Хората са много заети. Никой не ще и да знае за мене - дребничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета.
А аз съм мъничка, но много съм видяла. И много, много зная.
Накога отдавана, много отдавна, аз паднах като росна капка в една далечна страна, дето имаше много слънце и плодове. Малки агънца играеха по тревата край една кошара. Аз се скрих в едно цвете, за да не ме изпие слънцето, и ги гледах през целия ден: те бяха тъй хубави.
Вечерта заспах уморена. Но посреднощ ме събуди тиха песен. Над кошарата летяха ангелчета и пееха. На небето гореше чудна опашата звезда.
- Какво е станало? – запитах една буболечка.
- Родил се е Спасителя на човеците – рече буболечката, като си сложи торбичката на един лист.
Когато отвориха вратата на кошарата, аз видях в яслите едно малко дете с голи ръчички. Около главата му беше светло. А очите му бяха сини и кротки. Никога не бях виждала такива очи.


* * *

Много бе минало от нея нощ. Много пъти аз ставах на пара, падах като дъжд или роса, провирах се между бучките чак вдън земя, изпълзявах пак из гърлата на изворчетата, тичах из полетата и реките. Ходила бях много пъти и в морето.
Това се случи на една планина. Беше хубаво ясно синьо утро. Аз се търкалях и си играех по един смокинен лист. Под смоковницата се баха събрали много хора. Висок човек стоеше посред тях и говореше. Гласът му беше ясен и чист:
“Прощавайте на ближния си.”
“Ако имате две ризи, дайте едната на ближния си.”
“Обичайте се едни други като братя.”
“Обичайте враговете си.”
Аз виждам отгоре само къдрите на косата му, а много ми се искаше да го видя в лицето. Защото никога не бях чувала такива думи. И когато той извърна челото си към небето, аз трепнах: той беше детето, което видях в кошарата. По очите го познах: никой друг нямаше такива кротки и добри очи.

* * *

Един ден аз лежах в стар глинен съд на върха на един хълм заедно с много капчици оцет. То беше страшен ден. Черни облаци се събираха на небето. Беше тежко и задушно. Имаше буря. Над нас се издигаше голям дървен кръст. Отстрани стоеше страж с дървен меч. А на кръста бе разпнат човек. Хората го бяха разпнали.
- Защо? – попитах тихичко глинения съд.
- Защото ги учеше да се обичат.
- Човекът простена и пазачът натопи в съда една гъба, забита на тръстикова пръчка. Аз се вмъкнах в една дупчица на гъбата. И когато пазачът поднесе гъбата до устата му, аз го видях: той беше високият мъж, който поучаваше хората в планината. Очите му бяха пълни със сълзи, но ясни и добри. Никой друг нямаше такива добри очи.

* * *

Оттогава измина много, много време. Безброй пъти обиколих аз земята от снежните полюси до топлите страни. Видях ловци на тюлени да се избиват едни други при подялбата на лова. Видях как черни хора се биеха с бамбукови клони и си чупеха главите с камъни.
Видях как се промушваха с копия и саби жителите на страните, дето расте лозата и пшеницата. Как се убиваха с куршуми и огън. Те палеха градовете си.
О, много страшни неща съм видяла аз. И само аз, мъничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета, зная колко нещастни са хората. Колко безкрайно нещастни са те: защото се мразят.
Да имах гърлото на планинска буря, щях да им викна, та да потрепери земята:
- Послушайте човека със сините очи!

No comments:

Post a Comment