Вместо представяне

My photo
Аз съм отявлен епикуреец, всеяден четолюбец, преоткрил се гурман - повече дегустатор, Дон Кихот, заклет романтик, работохолик, киноман със заложби на кинокритик. И още: свръхемоционална, истинска, пишеща! Четете ме, съдете ме, но и ме усещайте! Защото аз съм повече чувство, отколкото разум, повече душа, повече от това, което този свят иска от мен, и много по-малко!

Wednesday, December 3, 2014

За паническото разстройство (ПР) – от първо лице




Случи се преди 12 години....а сянката му,  двойник на всеки мой страх, още ме дебне из тъмните ъглища на неудовлетворението, стреса, депресиите, хипохондрията ми и ужаса от смъртта...

Няма да забравя първата ни среща. Бях си сама у дома, наведох се рязко да вдигна нещо от пода, ниското ми кръвно удари същия този под и пред очите ми падна черна пелена. Изгубих връзка с живота за някакви милисекунди - една малка смърт. Връщането обратно не бе облекчение, а емоционален шок, който роди демона...
В този момент мозъкът ми не работеше, не анализираше, не търсеше решения. Той само регистрираше малката смърт, която ми бе напомнила безусловната ми тленност.
Излязох навън и тръгнах по улиците безцелно, за да избягам от мястото на „случилото се”.
Вървях си тихо и кротко по Витошка, когато тротоарните плочи под краката ми се превърнаха в плаващи пясъци, прегърнах дънера на спасително дърво, а в главата ми като кардиограма на прединфарктен пациент вървеше съобщението: Отново се случва, случва се, пак ще се случи...
Не знам как се добрах до вкъщи, отделих тялото от препускащия ми бясно сърдечен орган и се концентрирах в оцеляването.

Няма да описвам хилядите си кризи, последвали оттук насетне, защото това е все едно да взема скицник и да оцветя всичките му листи в черно, непрогледно, плашещо, изпиващо всяка белота.
Убеждението, че умираш всеки път, когато демонът се разбуди (вселен веднъж в теб, той остава там дълго), пълната липса на контрол над вестибуларния ти апарат, сърдечният ритъм, който се покачва на 200 удара в минута, отчаянието, безсилието...всички тези малки умирации започват да доминират над разума и да контролират цялото ти (жалко) съществуване.
Страхът да излезеш навън, изолацията от целия свят, истеричното търсене на отговори: какво се случва с мен, в крайна сметка те превръща в затворник на собствения ти вездесъщ страх от страха.

Бяха кошмарни дни, нощи и години.. Реших, че единственият начин да победя врага, е да го опозная по-добре от себе си! Зарих се в преводни материали, защото такива на български нямаше и образът му започна да изкристализира щрих по щрих, един от друг по-уродливи!
Четях денонощно форуми и медицински статии, докато не успях се самодиагностицирам. Както всички знаят, паническото разстройство изживява „звездния си час” в последните години, а статистиката сочи, че  3-4 % от жизнеспособното население минава през същия този ад, а в списъка на засегнатите дефинитивно преобладават дамите и хората с висше образование. През 2004 г., 2 години след като бях „заразена”, написах една статия в Розали, която за кратко време събра коментари от хиляди състрадащи, от еднорог се почувствах част от някаква клика на обречените...Заклех се, че ще се измъкна от това тресавище. 

През „ум” не ми минаваше” да се обърна към специалист,  ненормалната  ми склонност да контролирам всичко  се изроди в дълго самоизтезание. Тук искам да подчертая в духа на всички екзистенциални мантри, днес  съм убедена, паническото разстройство ми се случи, за да ми даде така необходимия урок, че не мога да контролирам нищо всъщност.
Години наред ходех на работа с придружител, не се качвах в градски транспорт, не ходех на кино...Агорафобията и клаустрофобията бяха двете ми най-верни дружки. 

Когато умирането всеки ден ми дойде до гуша, казах КРАЙ, не мога повече така. Ако ще умирам, нека, ако ще бъда жалка, докато припадам по улиците, нека, ако ми е съдено да живея с това, ще го приема.
Предизвиках омразния си демон на двубой. Хвърлих му ръкавицата един вид, и облякох ризницата на чувството си за самосъхранение.
Вече знаех какво го извиква всеки път, като рог, който призовава изчадията адови да излязат от дълбините му. Страхът от него! Затова започнах да го зова, мазохистично...Тръгвах по улиците и си повтарях: Сега ще се случи! И какво от това! Нищо не може да ми направи, ще си тръгне, като всеки път, ще обикаля като чакал около крепост, ще вие в тъмното, но ще се върне в преизподнята.
И той идваше, рогат, уродлив, бесен, гладен да ръфа душата ми. Само че аз вече го гледах в очите, а не закривах своите с треперещи ръце. Малките ни битки продължиха година, толкова свикнах със стълкновенията ни, че престанах да се страхувам от тях, и от него...

Разбира се, всичко казано дотук, не е за да убедя някого, че може сам да се справи с ужасното ПР, а е за да вдъхна малко сила на тези, които вчера или днес са се сблъскали с него и виждат само огромната му зейнала паст. Знам също колко е важно да говори със „събрат” и с настоящето декларирам, че съм готова да изслушам всеки нуждаещ се от рамото ми или опита ми и да му повтарям до изнемога: От това не се умира, паниката е временно състояние, можеш да го победиш и омаломощиш, това е просто илюзия!

Мастити доктори твърдят, че срещата ни с ПР е резултат на химични реакции в мозъка ни. Аз вярвам, че сами събуждаме звяра в себе си, за да оръфа непротребното и вредното в нас...
Свикнах да мисля за него като за омагьосан принц, превърнат в чудовище и обречен вечно да плаши човеците. Вярвам също, че в момента, в който го помилваш по грозната глава, му помагаш да свали проклятието от себе си.
Вече не го викам, а когато понякога ме навестява неканен, с досада изчаквам сърцетупът ми да отмине, докато броя наум от 1 до .....и продължавам без него, към нормалния ми живот, в който има повече любов, отколкото страх.