От година не съм попадала на лента, която от самото начало да
ме докосне с онзи специален презантиман за специалност, да влезе в графата
„запомнени“ и даже да я споделя.
Не обичам истории за светци, особено за такива, дето и Богу
не са драги. Тази ме изпълни, защото „светията“ Винсънт е заклет грешник с
ореол от човечност, която само едни детски очи могат да зърнат.
Възрастният ще се взре в рогата му, ще го замери с камък, ще
го отрече, ще се разграничи, ще си изпише вежди, избождайки очите на незрящия
или непрогледналия...
Бил Мъри е просто блестящ в ролята на нихилистичен, саркастичен темерут-пенсионер
– ветеран от войната във Виетнам, който поема срещу заплащане грижите за детето
на новата си съседка – самотна майка. Актьорската му игра произвежда толкова
въздействащ образ, че у зрителя не остава съмнение, че Бил играе самия себе си.
Оттук насетне тази идентификация ви кара просто да потънете в историята, с
очакванията си и предразсъдъците си и въпреки тях.
Всичко, което Винсент има, са огромни дългове, любима котка,
болна от Алцхаймер съпруга, приятелка – бременна стриптизьорка, страст към
чашката и конните надбягвания,.
Странната дружба между заклетия грешник и Съседското дете е предсказуема,
по презумпция логична, но умилително симпатична едновременно.
Винсент открива изгубеното си в безпътица от неудачи „АЗ“, а
малкият Оливър му помага да го направи с цялата детска невинност и
неузрялата си склонност да дели хората
на ангели и демони. В замяна Винсънт му „преподава“ уроци по мъжество в
движение, като го развежда по всички спирки на „греховете“ по своите си, „грешни“
правила за възпитание.
Сцената, в която Оливър защитава кандидатурата за светец на Винсънт,
е покъртително въздействаща и естествена кулминация на понякога тромавия и
осакатен откъм сантимент или обещание за
щастлив край сюжет.
Филм, който ще ви накара да се смеете, но и ще ви просълзи,
защото това е една простичка история, по холивудски клиширана, но разказана без
излишен патос, с кратки, понякога груби, понякога изящни щрихи.
Режисьорската проникновеност търси целостта на човешката
душа в нейните ин-ян сенки и озарения и
това търсене сплита визуални и дълбоки психологически трели в прекрасна
киносимфония, с адажио натюрел, но жизнеутвърждаваща и просветляваща въпреки
това.
И ако Диоген да е търсил напразно с фенер посред бял ден
човека преди хиляди лета и да не го е намерил, този филм ще ви накара с широко отворени, не само за черно-бялото,
очи да потърсите светеца около себе си, до
себе си или в себе си.
Приятно гледане!