Завръщане е като зима - свирепа, сибирска, като есен - умираща и печална с една надежда за възкресение на семейната цялост, прокрадваща се като пролет...
Началото докосна интуицията ми прозрително - на втората минута си казах: Боже, колко е черно-бял този филм, като накъсани кадри, свързани от стенографична, подтекстова емоционалност. Не бях изненадана, че краят на филма беше визуален епилог от черно-бели фотоси.
Знам, че е трябвало да го гледам..да преживея отново болката от разрива със собствения си баща, който замина, когато бях влюбена в бащинската му обич и се завърна след години - чужд и непознат, със студени очи, в които нямаше нищо...
Няма да забравя как отчаяно търсех да намеря дъщерното си отражение в покритото с лед езеро на зениците му и как отново пропадах в дълбоки дупки от безразличие.
Сигурно затова Завръщане е моят филм - едно емоционално завръщане към загубата на живия ми родител, изгубил бащинското си чувство някъде из пясъците на Сахара.
Едно завръщане, което за двете изоставени момчета започна с посрещане, превърна се в опознаване и завърши със сбогуване. И никой от тях не разбра кога се завърна изгубеният им баща и връщал ли се е изобщо...
Тънката червена линия между любовта и омразата, която свързва децата с изоставилия ги родител. Липсата, която се превръща в страх от височини и омраза към порастването, защото не си изживял детството си като останалите, защото в сърцето ти е зейнала пропаст, в която си погребал довречивостта си, усещането си, че си желан, самочувствието, че си обичан.
За мен "Завръщане" не беше история, беше Дежа Вю, затова го изгледах без нито една сълза в очите, защото смелите и силните никога не плачат, нито изоставените...
Моят баща се върна, но изгубен и го изгубих, когато намерих обратно пътя към него.
Така стана и с двамата преждевременно пораснали синове на бащата от "Завръщане".
Алегорично - драматично e пътешествието на 2-те момчета и родителя към самотния остров на трудната близост, страхът от тъмното и дълбокото надделява и обещава корабокрушение...
Невероятна актьорска игра на мъжкото трио, сдържана, казармена, руская...Опортюнистът Иван и помирителят Андрей – сближени от общата си безбащинска орис, сякаш са едно цяло – генетично хомогенно скрепено завинаги, от липсата на мъжки авторитет в живота си.
Завръщане е като филм за войната – семейната, личната, твойта..с призраци – липсващи и измислени, с илюзиите, страховете, с недоверието, с по-силното от теб желание да се почувстваш цял, идващ отнякъде, плод на нечия любов, а не на възпроизводствен инстникт.
Можех да те обичам, ако не беше толкова зъл..казва малкото пораснало момче на непознатия си, дошъл от нищото на безумната липса баща...
Едно омагьосано цинично колело на живот – смърт се завърта, като влакче на ужасите, за да се върне в изходно положение – точка А – на съществуването без Него, производителят на У – хромозомата ...
Реабилитация – възможна ли е, когато си избягал от себе си и си оставил частици от себе си да се реят като изгубени атоми в нищото...НЕ!
Съжалявам, че тези редове по никакъв начин не приличат на впечатления, а са емоции, дежавюто никога не може да се сведе до разумни умозаключения, то е просто усещане за обреченост и съдба...
P.S. Филмът е носител на 100 награди, не вярвам някой да го е почувствал така, както само едни Иван и Андрей биха могли…(Не нашите палячовци)
No comments:
Post a Comment