За моите приятели - ЕМИГРАНТИТЕ

 

                                          
Къде сте? Къде да ви търся?
Изгубих ви в тесният свят, като ненужни мъниста ви пръснах.
И как да ви върна назад. Забравени мои приятели, мои изстрадали спомени, мои сълзи изплакани.
Къде сте? Кои ви прогони?

“Виждал съм успели емигранти, но не съм виждал щастливи” – чух наскоро мастит нашенски професор да отсича в едно интервю и се разчудих дали е прав.
Има клубове на анонимните алкохолици, на жертви на домашно насилие, на страдащи от шопингмания маниачки. Аз пък мога да си спретна без усилия Клуб на приятелите – емигранти.

Бидейки „благословена” с много скъпи на сърцето ми хора, попадащи в графата „спасили се”, се размислих генерално за всички тях - плюли на петите си отдавна и намерили нова родина, далеч от милата татковина и държавата - мащеха. Успели ли са или щастливи? Отговорът е: Само те си знаят, но друга е тук въпросителната. Дали щяха да са по-щастливи, ако патриотично, самоотвержено и мазохистично си бяха останали тук, псувайки безуморно официалните евростатистически данни, че сме най-бедни и най-нещастни и фактът, че са цифрички от таз упадъчна статистика.

Член номер 1 на клуба – Дарлинг
Призвание и Образование: Медицинска сестра /ако бе пожелала, можеше да стане професор, доктор, научен работник, математик, изборът беше въпрос на призвание, не на потенциал или липса на достатъчен/
Емигрирала: 199x г.
Била на гурбет в: Израел и Англия
Постоящем ситуирана и трайно разквартирована в: Нова Зеландия
Семеен статус: омъжена, с 2 деца


По това време тя спи сладко, надявам се, на десетки хиляди километра от мен, до изключителния си, възпитан, внимателен, всеотдаен анлийски половин. Дори не искам да гледам Нова Зеландия на картата, по никакъв повод. Трудно е да приемеш, че един от най-близките хора в живота ти е избрал да живее на място, толкова далеч от общите ви спомени, допирателни и пресечни във времето, сред палми, на брега на океана, без огромна „терапевтична” доза стрес, която родната действителност по всяко време е готова да му предложи и включи като точка 1 в договора за обитаемост.
Освен безкрайните ни екзистенциални и философски разговори, никога няма да забравя битийните ни общовизми.
През 90-те, докато деляхме квартира, призваната ми да помага приятелка работеше на каторжнически график в Окръжна болница, в Отделение „Реанимация”. Цифром и словом получаваше колкото една санитарка в същата болница, а без цифри, само словом - трудовото й възнаграждение стигаше да плати наема за малката стаичка с капещ таван и своята част от консумативите. Слава на бога, ползваше „бонуси” – безплатна храна по време на нощните си дежурства и това й позволяваше отвреме навреме да яде нещо различно от хляб и яйца.
Дали беше щастлива, НЕ, беше омерзена, обидена, притисната до стената на оцеляването от скапаната система, на която не й пука за призваните, нито за призванието.
Днес Дарлинг живее в цивилизована държава, дава по няколко дежурства на седмица, защото е разкошна майка и иска да прекарва повече време с двете си прекрасни дъщерички. ОНАЗИ Държава й осигурява тази „екстра” и още много други - като безплатно обучение, докато й втръсне да учи...Има прекрасна къща, на метри от плажа, като картичка, на която пише "This is happiness!" Да, не съм я виждала от ..........години, нея, порасналата ми кръщелница, никога не съм виждала малката й дъщеричка и не знам кога ще имам това щастие, само знам, че моята най-добра приятелка е добре далеч от Окръжна болница, макар далеч от мен и роднините си, защото там живее бял живот, а самоуважението и призванието й плуват в прозрачно чистите води на западната цивилизация  - без страх от удавяне и сметки за парно, които не може да плати.

Член 2 – Байче
Емигрирала: 199x г.
Гражданство понастоящем: Канадско
Семеен статус: омъжена, с 2 деца


Обади ми се преди 2 седмици – беше дошла да доведе болния си баща да намери покой на родна земя. Не съм я виждала, откакто си събра семейството, достойнството, мечтите и със свръхбагаж надежди отпраши към Канада.
Пишем си рядко, заради мойта и нейната заетост, никога не ми е признавала, че страда от носталгия, сигурна съм обаче, че никога не си прости „греха” да избере да бъде щастлива, изоставяйки възрастните си родители.
Винаги съм я оприличавала на светло кълбо енергия – пълна с ум, всеотдайна, от майките и съпругите, дето се на изчезване. Преди да впрегне всичките си изключителни качества, Байче, с отлична диплома за инженер, работеше като продавач – консултант. Умираше малко по малко всеки ден, че за да осигури хляб на детето си, трябва да застане зад щанда, а не над чертожната дъска.
Отскоро, не без дългогодишни лишения, Байче и Сие, се сдобиха с къща  - олицетворение на американската, канадската и прочие мечти, самата тя работи във висшата администрация на Хамилтън, безспорно е ценна и оценена от тамошната система, и най – после заслужено успяла! И още: все още влюбена в съпруга си, който възхитителен статут би бил невъзможен в нашенски условия на битов недоимък.
Да, далеч е от гробовете на родителите си, но шестото ми чувство ми подсказва, че е съвсем близо до себе си, а тази близост е равна на щастие!

Член 3 –  Маймун
Емигрирала: 200x г.
Понастоящем установена в: Люксембург
Работи във: Висша европейска институция
Семеен статус: свободна


Виждаме се поне 2-3 пъти годишно! Мъчи я носталгия, понякога я връхлита страховита самота, но не изпитва никакъв сантимент по времето, когато с трите си езика и висши образования, работеше по 10 часа на ден в агенция Фокус на „норма”, която не й позволяваше дори 5 минути почивка.
Днес може да си позволи да си идва в България достатъчно често, когато носталгията стане нетърпима, да ходи на почивки и да пътува поне по няколко пъти годишно, да си купи апартамент в центъра на Люксембург с европейската си заплата и да помага на родителите си, за да измие вината, че ги е „изоставила”.
Идва си за за 2 седмици, изпълнена с ентусиазъм, но тайно от себе си,с нетърпение брои дните до заминаването си обратно. Там, където всяка малка гайчица в голямата административна машина, трябва да има собствена кутийка, с изглед към зелена морава или друг релаксиращ пейзаж, където трудовият договор дава не само сигурност, а също така безкрайни пиривилегии.
Успяла е по всички български и по своите собствени стандарти, пробойните в усещането й за щастие, уверена съм,  ще бъдат запушени от нечие заслужаващо си мъжко присъствие в живота й, надявам се, това да се случи скоро.

Благодаря на Бог, че приятелите ми са добре, па макар и далеч, благодаря за Скайп, за електронните пощи, за Фейсбук, за това, че имам приятели, независимо къде са и че ми липсват всеки миг! Сигурна съм, че всички те благодарят всеки ден на здравия си разум, отвел ги далеч оттук, където може да не са най-успелите, но със сигурност са по-щастливи отпреди.