Вместо представяне
- За мен
- Аз съм отявлен епикуреец, всеяден четолюбец, преоткрил се гурман - повече дегустатор, Дон Кихот, заклет романтик, работохолик, киноман със заложби на кинокритик. И още: свръхемоционална, истинска, пишеща! Четете ме, съдете ме, но и ме усещайте! Защото аз съм повече чувство, отколкото разум, повече душа, повече от това, което този свят иска от мен, и много по-малко!
Sunday, April 21, 2013
Анорексията или Ти - една изповед на моята Тера
Познавам героинята на този пост – героиня в буквалния и преносен смисъл на думата, от зачеването й и очакването да проплаче за пръв път, сменяла съм й памперсите, участвала съм като подстрекател в първото й незаконно напиване - на около 2 годишна възраст, споделяла съм първите й любовни трепети и съм била на първите редове около арената на тинейджърските й бунтове. Когато ми изпрати тази изповед вчера, се самоукорих за сетен път, че дори не съм подозирала какво изживява в продължение на толкова много години; потресена, защото знам какво й е струвало това словесно събличане, накрая се изпълних с истинско въодушевление, защото разбрах, че към днешна дата тя води в борбата с демона в себе си с 1:х, и че е твърдо решена да излезе победител в тази битка на живот и смърт, колкото и страшно да звучи! Поисках й позволение да публикувам тази изповед, и тя без колебания ми я подари, заедно със смелото "Ползвай името ми", не ме е срам! ТОВА е истинската победа! Когато заставаме очи в очи с демоните си и като в клуб на анонимните алколохолици, се представяме: Здравейте, аз съм параноик, маниак на тема чистота, анорексик, нимфоманка и прочие..Аз също не се наемам да търся причините за факта, че всички ние имаме тъмно Аз, и че нощите в душите ни са повече от дните понякога, знам само, че зад всичките ни страхове се крие нехаресването ни и можем да ги тръшнем на манежа само, ако намерим истинска причина да се харесваме! Моята Тера я е намерила - вместо в огледалото, в очите на любимия мъж, където се е видяла за пръв път истински - едно прекрасно, интелигентно, артистично, шантаво, обичливо същество, което всеки би искал да познава и харесва! Обичам те, Терка! Благодаря ти за следващите редове!
Всеки от вас може да има около себе си една прекрасна Тера, за чието повръщане и разранено гърло да не подозира! Огледайте се!
Колко е красиво да разцъфнеш пред собствените си очи! Или „The Beauty and her inner sad Beast“
Колко е красиво да разцъфнеш пред собствените си очи! Или „The Beauty and her inner sad Beast“
Викат ми Терра и съм на 25. Реших да споделя нещо наистина крайно интимно, за което знаят малцина и то повърхностно, без детайли. Тоест в края на тия бели страници ще бъда гола. И преди бях гола, но другояче. Имах щит, о който ударите житейски отекваха, дрънчаха заглушително в главата ми, който предаваше всичките вибрации на събитията в живота ми на неподготвената ми крехка същност. Така бях гола преди. Сега отново съм гола, но без щит, без завеси, с широко отворени очи. Вече не се сънувам без дрехи на улицата сред хора. Сега съм това, което трябва да бъда, с всичкия си целулит, всичката си агресия, с всичките си предменструални синдроми.
За какво иде реч?
Преди дни съвсем случайно попаднах на информация за актриса, която решила да сподели за лежащ в миналото й проблем. Разбира се, това не ме впечатли особено, понеже за проблеми от всякакво естество се пише и говори перманентно и повсеместно. Но дни след краткото клипче, което изгледах, си спомних за себе си преди. Тая АЗ, която през по-голямата част от будното ми състояние е забравена. Сякаш не съществува. През по-голямата част. Реших да потърся суха почти научна литература, засягаща въпросната тематика. И тогава, тоест снощи, си спомних за „забравената“ Терра. Видях я отстрани. Видях се отстрани и в настоящия момент. Не напуснах тялото си. Бях в себе си, защото тук сега ми е комфортно.
За какво иде реч?
Актрисата споделила в книга за преживяната от нея анорексия.
Аз ще споделя накратко за преживените от себе си анорексия и булимия.
Снощи, когато реших да се разголя, не знаех, че всъщност толкова много ще ме е страх. Страх ме е. Ръцете ми треперят. Страх ме е, но не ме е срам. Страх ме е, че няма да разкажа всичко хронолигично, че думите ще са разхвърляни и неувлекателно набутани в дълги скучни изречения. И все пак, решила съм да споделя и не търся голяма аудитория. Искам това да бъде прочетено от хора, които се интересуват. Не искам да назидавам, да съветвам, да порицавам. Не искам съчувствие, състрадание. Искам да се покажа гола. Гола, но здрава и силна, каквато не съм си представяла, че мога да бъда. Преодоляла себе си и грозната част от съществуването си.
Нямам ясни спомени за целия този внушителен период от живота си. Поради естеството на болестта. Мозъкът ми до скоро отказваше да функционира нормално. Кратката ми памет беше напълно унищожена. Всичко, което знам за миналото си, представлява стилизирани картини, размятани из гънките на измъчения ми мозък. Чисто физиологично той не е функционирал нормално в продължение на 8 години. Наскоро сметнах и установих, че са горе-долу толкова.
От 14 годишна възраст започнах да се самоунищожавам напълно целенасочено и безотговорно.
Не си позволявам да посочвам конкретни причини за възникването на болестта си. Би било глупаво.
Като всеки подрастващ човек и аз винаги съм била недоволна от непроменяеми и независими от мен обстоятелства. За съжаление те са влезли в контакт с брънка от емоционалността ми и в съзнанието ми се е родила малка гнила клетка, която се е разраснала, размножила и отровила целия ми светоглед, представата ми за себе си, за хората около мен, за живота.
Спомням си детския си гняв, който поради безсилие започна да се развива навътре. Себе си всеки може да промени. На себе си всеки може да влияе. Така си обяснявам началото. Била съм около 12 годишна.
На 14 се почувствах достатъчно пораснала, за да не позволявам на никого да взима решения, касаещи само и единствено моята особа. След като дълго време бях трупала недоволство към себе си, бях се озъртала и хиперболизирала качествата на околните за сметка на своите, реших че съм достатъчно дебела, та да се подложа на глад. Нямам идея защо не съм виждала безрезервната и огромна обич, която съм получавала. На загрижеността у близките си гледах като на нещо безмерно досадно. Чувствах се неприета безрезервно, нехаресвана, представляваща купчина от несъвършени клетки, които трябва да се накажат с глад. Демонстрирах самоувереност, независимост, твърдост. Не знам дали някой въобще е приел тази моя версия на себе си. Дали й е повярвал. Харесваше ми да не ям. Имах свои методи за установяване на намаленото си тегло. Нямах кантар. Имах дупка между краката и тя ми харесваше. Ежедневно чувах „О! Колко си отслабнала! О! Колко си слаба!“. Това беше моята награда. Имах ужасно ниско кръвно. Припадах. Получавах гърчове, спазми на белия дроб. Всички отдаваха това на детската ми астма, която вероятно е присъствала, но мен не ме е интересувало. И все пак, чувствах се ужасно унила, самотна.
Не знам кога започнах да повръщам. Вероятно на тялото ми му е харесало да получава някоя друга калория „вповече“, но гузната съвест е ужасен бич. На хората около мен им харесваше да ме виждат да похапвам. Преди това се чудеха с какви хапчета за апетит да ме тъпчат. По-скоро КАК да ме тъпчат. Ридаех, крещях, не исках. Получих шамар. Веднъж. Явно е бил следствие от чувство на безсилие.
Рядко си позволявах да се храня, но минималните количества храна, които поемах, реших да изхвърлям по „безобиден“ начин. Идеята ми се стори просто чудесна. Всички виждат, че ям, а аз всъщност не го правя. Ще приемат най-сетне, че така изглеждам, че така ТРЯБВА да изглеждам. Това съм аз и толкоз.
Имала съм периоди на ремисия. Но това далеч не са били периоди на комфорт и лекота. Това е било време, изпълнено с недоволство, самовглъбяване, изолация. Двеговишна депресия, по време на която не съм напускала дома си и дивана пред компютъра. Харесвах да слушам музика, да плача, да гледам красиви снимки или просто да се взирам в една точка. Не можех да общувам с хора. Рзвих панически страх от тях. Най-вече от „чужди“. Беше ме страх да остана насаме дори с някой роднина. Не знаех какво да кажа. Не исках да виждам непознати. В училище ме мислеха за надменна и самоуверена, а аз просто едвам дочаквах момента, в който ще съм вкъщи. Сама. Впоследствие отново престанах да ям, защото, логично, от толкова продължително стоене вкъщи на дивана, бях наддала. Станах красива и малко по-спокойна. Започнах да се престрашавам и да общувам с този или онзи, но цялото това приключение беше обвързано с изключително трудно преодоляване на страхове. Така се обградих с малко хора, които, слава Богу, са прекрасни и ме приемаха безрезервно, което разбира се аз не виждах. Чувствах се като мравка под лупа. Е, с времето свикнах. Бавно и трудно. И все пак не съм подхождала с интерес и плахо любопитство към тия около мен, или когото и да било другиго. Продължавах да се чувствам недостойна и несъвършена. Фокусът беше там. Анорексията и булимията се редуваха като плоски герои в тъп сериал. Ту се подлагах на глад, ту решавах да се „отпусна“ и да похапвам, повръщайки след това.
Окончателно изоставих анорексията, когато бях на около 18. От тогава насетне целият ми свят се въртеше около приемането и „изхвърлянето“ на храна. Булимията не стана част от живота ми. Животът ми беше нещото, което я хранеше. Поддържаше я. Тя паразитираше в-у полубудните ми съзнание и тяло. Нямам ярък спомен за събития от живота си. Просто защото нищо не ме
интересуваше или вълнуваше. А и чисто физиологично процесите в тялото ми бяха нарушени. Паметта ми я нямаше, цикълът ми също липсваше. Предизвиквах го с хапчета. Бях в потънала в нескончаема безмерна депресия. Непрестанно. Нямах близки, нямах желания. Беше ми все едно. Дори най-голямата трагедия да се случеше, щеше да ми е все тая. Не ме интересуваше какво ще ще има или няма утре, след седмица или след 6 години. Нямах идеи, нямах планове, нямах надежди. Просто хранех болестта си.
Близките ми и хората около мен не виждаха какво се случва. Не знаеха. Страдащите от булимия не са болезнено слаби. Все пак приемат калории, колкото и бързо да се опитат да се отърват от тях. Умело се криех всеки път, след като съм похапнала доволно. Трябваше да взема душ, да си оправя тоалета. Където и да отидех, първото нещо, което проверявах е, дали и как ще имам възможността да повърна, след като ям. Дали има мивка или душ в тоалетната, които да заглушат шумовете ми. Независимо дали съм на работа, на гости, на екскурзия.
Започнах да се адаптирам към състоянието си. С мъка преодолях страха си от хора, но не можех да преодолея болестта. Общувах, започнах да се смея, имах ведри свежи мигове, докато не дойдеше време да ям.
Най-драматично стана, когато заживях сама. Или почти сама, както и да се разбира това. Всеки ден съвсем умишлено минавах през магазина и пазарувах само чипсове, мазнотии, бисквити с шоколад. С килограми! Рядко готвех, и то винаги ужасно, просто защото вкусът на храната нямаше значение. Беше важно количеството. Всеки път ядях с килограми наведнъж. Тъпчех се до толкова, че стомахът ми се подуваше неимоверно и усещах ужасни болки. Не можех да спра докато не усетех, че ще се пръсна. Буквално. Тогава идваше зловещата част. Рефлексът, който предизвиква повръщане при дразнения в гърлото, беше изчезнал. Драпах с пръсти и го разранявах. Течеше кръв през устата ми от раздраното ми от нокти гърло. Плачех. В тия моменти много плачех от безсилие и гняв към себе си! Към безхарактерността си. И на следващия ден отново щях съвсем безцеремонно да мина през магазина и да си напазарувам килограми полуфабрикати. В добрите дни това се случваше по веднъж. Но е имало и такива, в които съм се самоизмъчвала по четири пъти. Имало е и дни, в които не ми се случвало, но вероятно се броят на пръстите на едната ми ръка. Очите ми бяха пълни с малки кръвоизливи от напъните и позивите за повръщане. Сливиците ми бяха ужасно подути. С размер на малки мандарини. Лицето ми беше подпухнало от задържаната в тялото вода. Булимията ужасно много обезводнява организма и той компенсира, складирайки. Не изглеждах добре. Не бях слаба. Но нямах сили. Нямах сили за нищо!
И така. Виждах се в тази си светлина до края на живота си. Не смятах, че има надежда да престана. Никой не знаеше. На никой не казвах. Надявах се съвсем мъничко на чудо, на невероятен прилив на сили, които ще ме отблъснат на брега. Но не знаех как, кога и дали ще имам щастието. Знаех, че престана ли да повръщам, ще напълнея много. Не можех да контролирам количествата на поетата храна. Започнех ли да ям, не преставах, докато станеше невъзможно. Това беше страхът ми. Че ако престана да повръщам, не просто ще съм невзрачната и безформена Терра, която в този момент представлявах, а ще стана ужасно дебела.
Не знам как стана. Не мога да си обясня. Не знам точно кога. Бях вече на 22. Срещнах човек, заедно с когото се забавлявах. Човек, в чиито очи не съм виждала нито очаквания, нито критика, нито особен интерес дори. Човекът, чиято фамилия нося понастоящем. Може би вече съм била твърде изморена от начина си на същесъвуване и поне малко съм се абстрахирала емоционално от него. Може би тогава съвсем плахо съм си позволила да се огледам около себе си. Отново необяснимо и непредвидено преплитане на обстоятелства, хора, лични емоции. И фактът, че не съм се чувствала анализирана, тълкувана, харесвана или нехаресвана, ме е накарал да се отпусна. Да започна да се чувствам добре. Да търся присъствието на този човек. И така се открихме. Но
както не знам от кога датира връзката ми, така не знам и от кога датира свободата ми. Всичко стана в продължение на два до три месеца.
След това започват ярките ми спомени, които нямат нищо общо с болестта ми. В началото тя все още присъстваше, но неусетно е изчезнала. В един момент усетих, че не повръщам вече. Хранех се. Ядях сравнително големи количества манджи. Напълнях. Дрехите ми бяха тесни, за това носех по-широки такива. Но бях приета. Вече се чувствах такава. Усещах го.
Впоследствие започнах да спортувам. Да се радвам на бавната, но все пак налична промяна в тялото си. На дозите ендорфин, които си набавях почти ежедневно. И така се промених. Три години ми бяха нужни, но се оказах завидно търпелива и целеустремена. Демонът ми все още ме преследва. Много рядко има моменти, в които ми се случва да ям неконтролируемо и да прерисувам зловещата картина. Но много рядко. Продължавам да имам проблеми с хормоните, с емоционалното си състояние преди цикъл, но срещам разбиране. През всичките тези години не престанах да се боря и с упоритото си акне - следствие на булимията. Все още ме тормози. Някак не успявам да се харесам напълно визуално, но се приех. 8 години от младия ми живот са изядени от невидим звяр, но съм доволна!
Благодаря за мъжа си, за семейството си, за всяко едно решаващо събитие в живота си и за решението да отделя време от препълненото си с ангажименти ежедневие да напиша този текст в леко американско-пропаганден стил (за което моля да ми бъде простено J ).
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
Поздрави, Терра, прекрасно е когато постигнеш здрав дух в здраво тяло!
ReplyDelete