Детските филми на моето детство и любимите филми на моето дете или Бедна ти е фантазията!

 

Педя човек лакът брада, Милко и Морко, Джуджето хаяско, Зайчето с карираните уши, Семейство Мейзга – героите на моите лека нощ-и приличаха стопроцентово на това, което бяха. Революционно шантаво беше раждането на Барбароните и Смърфовете например – извън калъпа на ясните категоричен произход, полова и видова принадлежност. Може би този соц анимационен реализъм е ограбил безвъзвратно небедното ми в никакъв случай въображение и е изскубал до коренче креативното в мен в името на мисията Биг Брадър – унифициране, унифициране, унифициране. 

Озовах се в ролята на майка доста късно и сега ми се налага да гледам вместо повторно филмчетата на моето детство - любимите извънземни анимации на моето четиригодишно извънземно сладко момче!

Всекидневно и тайно доволствам, че сред папирусово-километричния списък на наследника ми с губи-времена, присъстват Том и Джери с лесно разпознаваеми котка и мишка и Скуби Ду и че им се радва точно толкова, колкото на Гъмбол, Фин и Джейк или сладурчетата от Парк Шоу.

 










Но всичко по реда си.
Любимци номер 1: Гъмбол и компания

 
Гъмболчо е 12-годишен коткоподобен индивид с майка Котка Никол и гигантски баща Розов Заек - Ричард. Гъмболчо е сладък неудачник и палавник вкратце.

 
Най-добрият приятел на Гъмболчо е Дарвин, който не се знае към кой животински или растителен вид принадлежи, но се знае, че е бил домашен любимец на котешко-заешкото семейство, впоследствие превърнат в пълноправен член на фемилито.

Татко Зайко е мързелив, дебел, не работи и е телеманиак и геймър. В свободното си от ТВ време учи подрастващите си дечица как да теглят пари от кредитната карта на майка им - единствената работна персона в Гъмболови, която е мъжът вкъщи. Тази семейна идилия е представителна извадка на модерното еманципирано семейство в БГ и не само напоследък.
Не знам само дали мойто зайче няма да остане с впечатление, че като порасне - му трябва само една Никол в панталони, за да продължи да си гледа необезспокояван анимацийките и да си цъка геймчетата.

Следват съучениците на Гъмболчо и Дарвин - Гъмболовото гадже Пени- която е истински фъстък (истински) с крачета и ръчички и за капак - мажуретка, Банана Джо - палячото на класа, който логично е банан,  Хектор - космат гигант с нежно сърце, Алън - балон - еманация на съвършенството, нещастно влюбен в амбициозната кактуска Кармен, Тина Рекс - динозавър или училищният тормозилник и побойник, който вгорчава живота на Гъмбо, Очо - 8-битов паяк, Антон - хрупкава филийка, препечена на тостер. И още Масами - пухкаво облаче - разглезена дъщеря на богат собственик на завод за дъга, Клейтън - сменящо си формата нещо като нещо от пластелин - патологичен лъжец, Джейми - нещо като изсъхнала курабийка с рога, Айдахо - старомоден картоф - провинциалист, спортистът Тобайъс - наподобяващ на поничка с готварска шапка, Джу Гето- чуждестранен студент с глава -касетофон, който говори на бийтбокс, Лесли - маргаритка от мъжки пол в саксийка - деликатен и флейтист, Кери - депресирана призрачка, на която й харесва да е нащастна. Директорът Браун - голям вълнест плужек и теоретик, влюбен в Госпожица Примат - кисела, отмъстителна, гъмболонелюбива учителка със завиден стаж от 300 000 години, която е нещо между черна чума, плашило, смъртта или нещо от този сорт и да не забравим, Роки - училищният готвач, портиер и шофьор на автобус, чийто вид е почерпен от рошавите обитатели на Улица Сезам,  Г-н Смол - неефективен съветник от ново поколение, бъкан с проблеми.
Пропускам няколко персонажа, но то е защото тотално се изтощих от изобилието на същите.

Цялата тази веселяшка компания е трудно смилаема за моя соц, възстар, възконсервативен мозък, но о, чудо, е като ягодов шейк, който любознателният ми син пие на екс всеки ден.
След като изгледах няколко епизодчета, изпаднах в интелектуален колапс, защото се изгубих в х-у хромозомните кръстоски на Гъмболови и веселяшкия му клас.
Започнах да питам моето киноманче кой какъв е, за да съм сигурна, че цялата тази анимационна менажерия няма да причини трайни увреждания на въображението му.
КАКВО е това, питам аз, и соча Гъмбол на екрана, а Пресиан отговаря чинно: Гъмбол, мамо, не виждаш ли. Добре де, упорствам аз, виждам, че е Гъмбол, но това коте ли е, мишка ли , заек ли? Просто Гъмбол, отговаря невръстният ми отрок и продължава екзалтирано да следи действието в поредния епизод на сагата.
С изумление установявам, че за малкия детски мозък дефинирането на видове и разновидности не е толкова важно, колкото качествените характеристики на съществата с неидентифициран произход и същност. За необремененото от догми въображение и възприятие на детето ми няма нищо чудно, че заек и котка са семейство (защо пък не!), нито че една котка може да бъде влюбена във фъстък. Ау, колко е страшна тази учителка, изписквам фалцетно, умишлено дирейки реакция у моя генофъстък. О, не, Госпожа Примат, не е страшна, изобщо! Айде бе, аз нали я виждам! - Мамо, ти не разбираш, приключва досадния диалог синът ми.

Класът от призраче, котка, балон, цвете, препечена филийка и прочие несъвместими (според мен!) генотипи и продукти продължава да се задружва, влюбва, забавлява, а аз правя пореден неуспешен опит да харесам новите любими филми на новото поколение.
Питам се не може ли да е семейство само от котки - розова за момиченце, синя - момченце и прочие или клас само от филийки, влюбени в Томи-:) Някак си безумно нередна и кръвосмесителна ми се вижда тази фантасмагорична пасмина от живи и неживи същества, опс - всички са живи. Целият свят в неговата цветност, разнородност, еднаквост, емоционалност, тъга, оптимизъм, отчаяна нужда от приятели, мечтателност...
Колко далеч е тоз анимационен шедьовър от реализма на черно-белия ни телевизор през 70-те, казвам си и колко много са еволюирали или напротив фантазиите и потребностите на днешните дечица.
Винаги съм си пожелавала синът ми да бъде мъж без предразсъдъци, скрупули, критичност, да се превърне в космополит, нерасист, който приема всичко нормално и ненормално като реалност, а не като несправедливост или уродливост.
Може би Гъмболчо и компания му помагат във формирането му като същество от нова ера, очакващо с нетърпение кацането на кораб с марсианци на Терминал 3 на Аерогора София.
Като се огледах около себе си с очите на непорасналото ми бърборинче, що да видя - познавам депресирани призрачета, които сякаш отсъстват от този свят, разглезени, но уязвими същества, също като Масами (или Глезеното Мими?), страшилища, но с авторитет, като Госпожа Примат, препечени на солариум почти до тостерен загар стройни девойки, мултифункционални Роки-та като мен изпълняващи няколко длъжности........
Нищо ново под слънцето, всичко зависи от гледната точка..и въображението, разбира се!
Отивам да анализирам произхода на Фин и Джейк, където има един персон с глава- аквариум, или обърках филмчето? Започва да ми харесва!

Размисли за Работните съботи

 









Наричам ги Черни Съботи, защото пред очите ми пада черна пелена само при мисълта за наближаването им, извисяването им (от вися, не от извисявам) и от нелепостта на самата необходимост да отработваш даден ти (не по твоя молба или настояване, де факто - против волята ти) почивен ден.

Попитах 10 другарчета, емигрирали в посока цивилизацията – знаят ли онез бели хора, обитаващи континентална и периферна Европа на север от Балканите – що е отработване. Оказа се, логично почти, че западняците (идва от запад, не от западнал), със сигурност не биха вденали що е то: Да ти излезе през носа почивката!

Не знам на депутатите, определящи кога ще работим и кога ще отдъхваме, дали изобще им трябва почивка, защото общоизвестно е, че длъжностната им характеристика не изисква  лични качества като трудов ентусиазъм, нито съдържа угроза от писане на отсъствия от пленарната зала! Знам само, че на мен Господ ми е дал 2 дни за почивка и може да съм мързелива заради гръцките си корени, но си ги искам – комплект събота и неделя, защото без тях ставам черна, зла и неработоспособна!

Какво печели икономиката от шепата каторжници (неуспели да идат на сватба точно в този ден или неразболели се внезапно) , клатещи крачета в офисите в събота и проклетисващи злата си участ да се родят и останат в милата си татковина? ПЕЧЕЛИ ЕДНО ГОЛЯМО НИЩО, защото българската икономика, която и през останалото време не се е отдала на цъфтеж, си почива задължително през уикенда.
От друга страна умни англичани изчислили, че 10 празнични дни намаляват БВП на страната с около 1,5%. За България това означава около 1,3 млрд. лева "пропуснато" производство.
Работене или неработене е нещо като въпросът за яйцето и кокошката – защо ни дават толкова почивни дни, които съсипват бизнеса, като насилствените „работни” съботи не могат да компенсират и половин процент от загубите, акумулирани от щедро сбраните накуп дни офф.
Да не споменавам факта, че през тези дълги уикенди все по-солидна част от народонаселението харчи изкараните с пот на чело левчета, обърнати в евро, в съседна Гърция, чийто външен дълг сме на път да изплатим.

Телефоните глъхнат, фейсбукът пращи по шевовете от лайкове и шеърване на велики мисли от велики хора, а аз продължавам да се самоанкетирам: Какво печелят собствениците на малки и още по-малки фирмици от задължителната присъственост на подопечните си днес. Едно още по-голямо Нищо,  защото изнервени, уморени, броещи часове и минути, вместо овце, служители, не биха могли, нито искали да дадат минимум от себе си в името на макс просперитета на майката – фирма.
Защо ли българският работодател не може щедро да махне с ръка и мъдро да умозаключи, че отпочинали служители ще му свършат повече работа от изтощени, макар че за този ден са взели или ще вземат заплата? Въпросът си прозвуча реторично и си е такъв!

Какво печелим ние –трудолюбивите или по-скоро прецакани пчелички, докато се почучеваме (обожавам тази диалектна форма – синоним на вися, виж по-горе)? Как какво – един по-малко от общо 2 почивни дни, в които се предполага по презумпция да си заредиш батериите, за да можеш в понеделник и дните след него да изпълниш дълга си по длъжностна характеристика съвестно и без кръшкане.

Напускала съм работа заради черни съботи, консултирала съм се с адвокати дали тез шестъци не накърняват законните ми човешки права и трудовите ми такива. Опитвала съм да преговарям с шефовете си да премислят алтернативи в името на общото благо, уви, никакви резултати...

Не ми дава сърце да си взема болнични или да си съчиня належащо пътуване, защото съм солидарна с колегите, но си мисля, че законотворците трябва да помислят над опцията да бъде дадено право на избор на служителите – да отработват или да ползват неплатен отпуск. Тогава работодателите няма да дават неизработени пари за гарантирано неработни дни, и се съмнявам, че ще са много самоотвержениците, които заради една дневна надница, ще пожертват съботата си и ще я изкарат във фейсбука, вместо на диванчето, в парка или планината!

Страх от Летене или как да отлепиш от Земята!

 
В падането има таен смисъл,
с него преценяваме височината.
Счупените кости ни разкриват
докъде са стигнали нещата.
И ако намерим после сили
да измерим със очи летежа,
значи не това е висинето,
трябва по-високо да се мерим.

Иван Русецки

Предговор
Любовната ми история с аеропланите започна в далечните 90 на миналия век, когато страховете ми можеха да бъдат мерени на килограм, а не на тонаж като сега, и когато безгрижно, по студентски,  се транспортирах до Видин или Варна, за да върна гостуването на мили дружки от другия край на България. Подозирам, че от кратките ми неколкократни пътешествия с Ан-чета левият ми бъбрек е хлътнал вдясно, а десният отвреме навреме отказва да филтрира в знак на протест.
Пийването по едно-две преди тръгване не датира от днес, Thanks God, а и напитките струваха стотинки, така че подобаващо анестезирана и побутвана като магаре на стълба, се качвах на превозното средство, проклетисвайки опцията въздухоплаване, а когато омекналите ми крака изтупуркваха на твърда почва след 40-минутно екстремно въздушно изживяване, започвах да се пазаря с дружката - домакиня да се върнем с влака. И така...до последния път, който за малко да ме вкара в аналите на катастрофите на 20 -ти век.
Оттогаз..до ден днешен, ще ми простите умишленото неглижиране на темпоралната рамка, не ща да чуя за голяма метална птица с 50% впиянчени пасажери, стиснали здраво облегалките, към които солидарно да се add-na.
Разбира се, хиляди пъти съм се самоукорявала, че съм роб на фобията си, че същата не ми позволява да прелетя до гнездото на някоя от най-скъпите си приятелки, свити на мнооого далечни места, да не говорим за екскурзии, почивки и прочие abroad.
ДА, ама човек и скучно да живее, и да се прави на земноводно, без помен от криле, рано или късно, трябва да се сблъска с демоните си, защото пълзенето е сигурно, но скучно и деволюционно занятие. (току що си измислих тази дума).
Та тъй като след 20 дни ми предстои хвърчане и трамбоване от София до Прибалтийските страни и до центъра на Европа, и тъй като този път не можах да кажа твърдо не на шанса или изпитанието, които съдбата щедро ми предостави, реших: На война като на война!
Ще изръшкам де що има онлайн курс за аерофобията, ще се включа в курсове за взаимопомощ на бъзльовци и паникьори, ще чета позитивни и мотивиращи истории на бивши аерофобици и междувременно за всеки случай ще тренирам да пия от 6 сутринта, защото самолетът ми е в 8, така че "Няма време", както би рекъл наставнически и потупвайки ме по рамото Вучков.
Започвам от днес!

Световната конспирация и моите провали
Заблуда номер 1: Много по-вероятно е муле да те нарита до смърт, отколкото да станеш жертва на самолетна катастрофа. Ега ти тезата, поне да беше магаре, а мулето си звучи направо несериозно.
Замислих се: каква е вероятността да срещна муле до края на прашния си земен път? Отговор: Никаква или равна на 0, освен, ако не реша да го диря нарочно по селските нивя. А вероятността да се кача в самолет е набъбнала на почти 100%, освен ако в последния момент не се окаже, че съм единствената в историята, скочила в движение от самолет. Вие сметнете кое е по-вероятно - да ме усмърти муле или да пострадам от самолет!
Същото важи за вероятността да спечелиш от тотото. Имайки предвид, че никога не съм пускала фиш, такъв ШАНС НЯМА, и да си дойдем отново на думата: дали не е по-голяма вероятността да се гътна в самолетна катастрофа.
Психолозите пък съветват: "Не бива да си давате време за размисъл и депресии. Просто съберете багажа си и тръгнете към летището. Колкото повече мислите за това, толкова по-голяма е вероятността да засилите паническата атака."
Единственият начин да не мисля за 2-ри юни е да се поддържам във веселело нетрезво състояние дотогава, което не е удачно с оглед на родителските и служебните ми задължения. Само законната ми половинка не би имала нищо против, впрочем. Той упорито защитава тезата за най-нелепото равенство на света "пияна жена - весела къща".
Всяка сутрин се събуждам с поменник на всички самолетни катастрофи за всички времена, имплантирана в главата ми, всяка стъпка ми напомня за невероятното удоволствие да чувстваш твърда земя под краката си, а не под, под който няма земя, и независимо от това, че не обичам да гледам повторно филми, познайте колко пъти преглътнах мазохистично Дензъл Уошингтън в последното му апокалиптично превъплъщение (Полет). (едно от основните рекламни послания на въздушния транспорт е „Вие сте в добри ръце”, е ако са като Дензъловите, благодаря!)
Изчетох всички теоретични Хелпове в Интернет, изгледах всички терапевтични клипове, научих как докосвайки коляното си, да предизвиквам състояние на безметежно щастие (на теория!), свързах се с хипнотик и хипнотизатор (дали са едно и също, звучат ми като двойка теоретик и циркаджия), изисквайки обещание, че могат ми залюлеят махалото и да ме събудят в кожата на един прероден Икар (не успях да получа от тях клетвена декларация, а много ако).
Извод: Това с мисленето и автосугестията не го мога, ще търся други начини.


Информационната утеха
След като се запознах с теорията за мулето, тотото и прочие нескопосано поднесени „мижи да те лажем” шикалки, реших да разширя аерофобичния си кръгозор на теория.
Всъщност "аерофобия" е страх от въздуха, вятъра. Страхът от летене се нарича "Птеромерханофобия" или "Авиофобия", но аерофобия е термин, приет консесусно от специалистите.
Всеки пети човек страда от аеро или авиофобия, но статистиците подозират, че двама от останалите четирима смелчаци не си признават.
Авиофобията върви за ръчичка с цял отбор други фобии като: клаустрофобия, страх от височини и други братчета и сестрички на големия страх.
От аерофобия е страдал цял живот режисьорът на „Една Одисея в космоса" Стенли Кубрик, както и писателят фантаст Айзък Азимов. И още: Упи Голдбърг, Арета Франклив, Мухамед Али, Роналд Рейгън, Дейвид Боуи, Кейт Уинслет, Дженифър Анистън и няколко нашенски звездочки за цвят: Сашка Васева, Васил Найденов. Да не забравяме мен и Иван Мяшков от простосмъртните.
Демек, не сме сами на този свят, много сме, слаби сме!


Причини да кажа НЕ на страха от летене!
Обикновените люде като мен и тяхно многознайнство специалистите твърдят, че Страхът престава тъкмо в този миг от който най-много ни е страх - мигът, в който не е останало нищо за губене и вече няма спирачки за ума.
Полетът на мисълта ми винаги е бил спъван от толкова много спирачки, че се чувствам твърдо изкушена да се пусна в пропастта, пък да губя или спечеля.
Ако се погубя, няма да е голяма загуба, ако спечеля, ще е най-голямата победа в живота ми, защото не желая страховете да бъдат господари на мечтите и копнежите ми.
Винаги съм се клела, че свободата е най-ценното в живота ми и съм я набучвала демонстративно на върха на пиката на себеуважението си. Е, колко свободен може да бъде един човек, който не може да погледне мръсна София през илюминаторите на път за Виена и да помаха весело с ръка на таз, която расте, но не старее.
Моят шантав приятел Асен разви делта-планер-мания, която го държа в плен години. Чакаше да дойде петък, натоварваше целия летателен арсенал в колата и отпрашваше към Сопот, където твърдеше, че единствено живее, като се рее....
Може би очарованието на живеенето е точно в реенето, а не в преследването на път и посока, посоката е ясна... и винаги една. А реенето, летенето е безкрайност, вечност, безсмъртие. или усмъртяване на страховете и достигане на покой.

Не знам как мога да се доверя на екипажа или на летателната машина, но ще се опитам да повярвам в живота - вълнуващ и обещаващ - с чакащите ме от 20 години Тоскана, Ирландия, Париж и остров Бали.

Започнах със стих на любимия ми поет Иван Русецки, за който може и да не се чували! Та - ще си счупя костите, главата или страховете, защото висинето ме зове по-силно от земната гравитация, която така или иначе един ден ще спечели двубоя и то генерално и безвъзвратно!

Пожелайте ми късмет и очаквайте Записки на аерофобика съвсем скоро!

На Разпети Петък – в Гърция и Метеора!

Прозаично Въведение
3 дни в Гърция са твърде малко, за да адмирираш подобаващо мързеливото Егейско море, безоблачното небе, почти безлюдните плажове и божественото спокойствие! Ако, разбира се, успееш да се абстрахираш от високомерните, неанглоговорящи, богоизбрани гърци, които те гледат от висотата на Олимп, независимо where you come from и ако успееш да игнорираш мисълта, че българските ти средни доходи не ти позволяват да посетиш гръцка таверна, без да цъкаш като часовник обхождайки ценовата листа и че лелеяният октопод на скара, калмарите, дзадзикито и узото, ще ти излязат през носа!

С две думи, ще ни трябват 100 години да достигнем жизнения стандарт на съседите, и то този в условия на криза.

Едно нещо знам със сигурност: синьо-белият колорит на Елада може да превърне почивката ти  в едно същинско „Синьо лято”, което дълго да помниш. Аз ще помня моя първи Гръцки Май несъмнено!

Изложение

На втория /от общо 3/ ден от престоя ни в населено място, наречено помпозно Olympic Beach /квадрат 5 на 5 улици/ , цялата група дружно реши, че Велики Разпети Петък е денят, в който ТРЯБВА да посетим Метеора – една от визитките на Гърция.

180 км от Катерини до Централна Гърция – там, където са покълнали сякаш по чудо метеорските манастири. Никога не съм пропътув-вала такова кратко разстояние за толкова дълго време. Сториха ми се 500, така беше и със спътниците ми. 

                                                                                                                                                                                         

През цялото време в главата ми се въртеше мисълта за Пътя към Голгота / мястото на разпятието на Исус Христос/.

По пътя няма какво да те впечатли, пейзаж – сух, равен и монотонен. В разстояние на 5 км. ти прибират 3 пъти такси за поддръжка на гръцката пътна мрежа и това е всичко, което запомняш. Не се усмихват, щото работата не им е да се усмихват, а да прибират пари. Въпреки прекрасните пътища, достигаме заветната цел след близо 2 часа и половина.

Около 60 величествени скали образуват мистичен пейзаж, в който небето целува земята. Урвите се издигат до върхове, а върховете пропадат в урви.

Зелено, сиво и синьо се сливат в хармонично безвремие. Жуженето на тълпата вярващи, пътешественици, случайници, осквернява тишината, с която по божия промисъл е капсулирано това свещено място. Не можеш да повярваш, че до началото на 20-ти век монасите са се телепортирали от баир на баир с първобитен асансьор – въжена система с кабинка от мрежа – древна капсула на времето. Мога да се обзаложа, че не ги е било страх да висят над пропастта, защото ...вярата е била с тях..

А човек с вяра от нищо не го е страх. Мисля си, днешното поколение е пълно със страхове, защото му липсва вяра...Само екстремисти, самоубийци и избрани биха се осмелили да поверят живота си на мрежа, въже и Божията воля в днешни дни! Останалите ще изберат застраховка „Страх”.

Защото разликата между вярващите и неверниците е вярата на всяка цена срещу страхът от всичко.

От 24 в миналото, днес са останали само 7 действащи манастира! Тълпата, която пъпли нагоре по хълма, е като мравчено нашествие. А гледката наистина спира дъха!

Първият монах, допълзял до върховете на очищението от суетата, през 10-ти век,  едва ли е подозирал, че 10 века по-късно тук ще прииждат на пълчища хиляди но не поклонници, а туристи! И че това място за тях ще е туристическа атракция, а не убежище и спирка към горния Йерусалим!

Не знам къде се крие действащото монашество в часовете, когато вратите са отворени за светството, не святството! Предполагам, че в молитви дочаква мига, в който обителските двери ще хлопнат след последния допуснат и отварят дверите  на сърцето си за следващата  гореща молитва и възродителна вяра, че са избрали верния път – не този към Златния Телец, а към Градините Едемови!

Цивилизацията е оставила дълбоки белези върху аурата на мястото. Манастирите са полу-музеи, полу-светилища, полу – атракциони. Най-изумителният факт е, че няма вход, таксата за който би покрила външния дълг на задлъжнялата ни съседка за 2 години.

Поправка
По повод на този пост ми се обадиха няколко приятели и техните лични сведения ме накараха да нанеса корекции към горното ми изумление, което се оказа безпочвено - входът за всеки от манастирите бил 2 евро! Тоест - това не е единственото безплатно място в Гърция. Явно на Разпети Петък /в петък манастирите са затворени според работното време/ сме ползвали бонус!

Всяка втора кола е българска, защото българинът е последният отворил се за света европеец и е готов да спестява от всичко, за да счупи железната завеса на соц-застопореността си!

Чува се сръбска, руска, полска реч. Източноевропейското туристичество щурмува Метеора на Велики Петък. По тесните стълби се разминават потни тела, слънцето немилостиво и гневно пече, но камерите щракат, пот се стича на талази, а човекопотокът е като пълноводна река, която всеки момент ще залее бреговете.

Катерещите се нагоре са обзаведени със завидна порция ентусиазъм да завършат туристическата обиколка, а слизащите шумно обсъждат с какви традиционни блюда ще подкрепят духовната си наслада от пребиваването тук.

Няма смирение, няма екзалтация, няма вълнения. Няма как да се докоснеш до сакралното на Метеора с целия този парад от чуждоземци и местни. Не можеш да почувстваш атмосферата, защото същата е ежедневна жертва на настъплението на екскурзиантската пасмина. Не можеш да попиеш от тайнството на мястото и да си го занесеш вкъщи вместо магнитче, защото тайнството се е скрило сред тълпите, облечени в потници и къси гащи!

Заключение
Надявам се някой ден Метеора да бъде спасен, в буквалния и преносен смисъл на думата – от воаьорите, които търсят в какво да вярват..или поне да бъде с ограничен достъп – например – само за тези, които ще влязат без съмнения в изплетения от въжета асансьор на вярата и ще предприемат едно отчаяно изкачване или спускане към собствената си вяра, според случая.

Метеора е магично място, а магията е за истински, духовен живот, отвъд суетата, отвъд сребролюбството, празнодумието, еснафщината, отвъд живуркането – чак до върховете на истинското живеене, което не познава гордост, горделивост, пестеливост, алчност, съблазни...Трябва да го видите!

Аз знам, че не попаднах случайно на това място на този ден! И знам, че тук намерих нещо и оставих частица от себе си!