За Гърция, палмите, морето, къщичките за птици, хотел Blue Dolphin и други хубавини

1-ви Май, вместо първомайски шествия по павета и паланки, колона от нашенски автомобили напористо изпълва Е79, а заветната цел на сите българи заедно е южната ни съседка.

На границата за пореден път имам проблем с „ненормалното” решение да запазя собствената си фамилия след брака и с това, че детето не е наречено на двамата, а само на единия и е един вид незаконно, според навъсената служителка.

10 метра и вече дишаме гръцки въздух, а околопътният каменисто –равнинен пейзаж с нищо не подсказва, че сме достигнали една от най-развитите туристически дестинации worldwide.

Чак когато палмички започнат да никнат като гъбки и напичаме до дупка местно радио, ваканционното настроение набъбва като  диска на небесното светило, на което му омръзва да играе на криеница и започва щедро да сипе лучи!

В Гърция сме! Най-после! С предплатена почивка полупансион, с твърди намерения, че няма да смятаме еврата в левове и с 6 почивни дни за разкош. 

Първата планирана спирка по пътя е Солун! Сиво, наблъскано, безпокривно, светофари през 5 метра, всичките червени!, задръствания, нито един отворен магазин в деня на труда, първомайски шествия на всяка крачка, червени карамфили на реверите, дружни скандирания...Протестират си хората, искат си капиталистическия комунизъм и това е! Национално хоби един вид!

Паркираме като истински европейци на платен паркинг и хващаме пътя към прословутата Бяла кула, която няма нищо общо с бялото. Купчина камънак в сиво-никакво, пред която е задълже да си направиш я селфи, я колективен фотос, щото други забелижетелности йок!

Ромски представител на местното население върти древна латерна и в момента, в който го щракаме за спомен, ни засипва с такъв вулкан от попържни, че още ни държи влага. Безплатно тук няма, само дишането.

Крайбрежната алея на Тесалоникито е най-предпочитаната артерия в града за пешеходци и велосипедисти. Гърците, а особено нежните им половинки са като булдозери, никога няма да сторят крачка вдясно или вляво, за да се разминете, ще минат през теб като валяци и ще те направят на ваденка, щото са тежка категория, с още по-тежко самочувствие. Целостта на еднометровото ми отроче, което хаотично кръжеше напред –назад, бе сериозно застрашена.

Кафетериите – препълнени с лежерно полегнали на лакът или кълка безгрижни създания, които смучат фрапе и пушат като комини, тук –там ферари, тук-там ретро автомобили, сладкарниците – преливат от благини и от желаещи да погълнат 2000 калории в една хапка.

Нахилени представители на афро-негроидната раса те спират на всяка крачка да ти „подарят” плетена гривна за късмет,  мир и дружба между народите.  Напаст ямайска някаква!

С нетърпение приключваме почетната обиколка и запрашваме към втория ръкав на Халкидики – Ситония, където ни чакат пасторални гледки, 20 нюанса синьо на морето и Синият делфин (Blue Dolphin), както се зове хотелът ни.

Не мога да се наситя на палмовите пейзажи и на китните къщурки, потънали в прегръдката на разкошно зелени (все още) градини. Облачетата в лазурното небе са бели и пухкави като памучец и без усилие вадят от душата ми всяка сянка!

Защо те си имат палми, а ние не, водя налудничав диалог със себе си и се прехласвам по съседската екзотика за сетен път. Детето пък брои „къщичките за птици”, малките параклисчета, които опасват пътищата надлъж и нашир, не може да брои до толкова завалийчето, но е много впечатлено от бройката, размерите и екстериора на „птичите имоти”.

390 км.  от София до хотела, или 5 часа цифром и словом, по прекрасни пътища без дупки. Изпълзяваме нетърпеливо от колата и още от първия миг сме сигурни, че случайно или заслужено сме попаднали в Рая. Няма такива пропъртис в България, всяка палмичка си е на мястото, всяка декоративна розичка е подкастрена, всяка тревичка – подстригана, чисто, галещо окото, времето е спряло и не бърза за никъде.

Настаняваме се в киприте вилички в бяло, в стаите е малко влажничко, бързо по български, прецакваме климатиците, нагласени на ниски температури, вадим картите от ключовете, с две думи, подсигуряваме си пълния комфорт и оптимални градуси, и нетърпеливо поемаме по пътечката, която води към брега, лъкатушейки през широколистна горичка. Разкошнотия, вълшебство, приказка...

Това най-много обичам на гръцките плажове, безкрайни са. Тупваш с разперени ръце кеф  ти на пясъка, кеф ти на шезлонга и се давиш в синьо-зелено-лазурното на равното като тепсия моренце! Чувстваш като бял човек, ама напълно бял. Никой не ти седи в скута, нито е разпънал малкото си чадърче между първия и втория пръст на дясното ти ходило.

За няколко часа сме се разтекли от удоволствие и слънчева нега...А ни чакат още дни, които няма да броим....

Време е за вечеря, огромният ресторант жужи като пчелен кошер и поне 300 изгладнели нашенци атакуват бленуваната шведска маса, а тя е достойна за снимки, аплаузи и ..опразване. Миди, скариди, агнешко, 20 вида салати, плодове, десерти като за витрина, изобилно, вкусно, гостоприемно, обещаващо наднормени килограми по гръцки, с каквито се сдобиваме в крайна сметка, реципрочно на вниманието, което отделихме на блуделфинското гостоприемство.

6 дни в Гърция минават неусетно, почти като кризата, която никак не се чувства в южната ни съседка. Време е да оставим палмичките там, където виреят най-добре, да направим ново преброяване на къщичките за птици и да поемем пътя към дома, където няма нищо екзотично, вместо слънце – ни чака дъжд и зимни якета, и слаадки блянове за следващото ни идване тук, в рая, където слънцето е милостиво топло, морето – божествено кротко, а животът е хубав. Η ζωή είναι ωραία