Аз лично до скоро мислех, че да прелетя символично през Виена е напълно в ограничените ми човешки възможности. За съжаление – си забравих перката за дупе някъде между потъналите ми в забвение любими детски книжки и полетът се оказа препускане и проклетисване на всеки 10 крачки. Сочните ми попържни си бяха посветени лично на мен и плановете ми да се запозная за 6 часа с тази аристократична принцеса на Стария континент.
Кацнах на Виенския еърпорт в 15.00 часа и въпреки завидната и присъща само за мъжкия пол ориентация на другарчето ми от женски такъв, успяхме да проучим 6-те линии на Виенската транспортна система ( U-bahn (метро) + S-bahn (влакове)) за около 40 минути и да включим кой цвят от тази сложна плетеница ще ни отнесе до хотела, букнат 2 месеца предварително. (не мога да не го препоръчам с две ръце, чисто нов, на цена 38 евро двойка стая – www.starinnhotels.com)
Тъй като летищата на цивилизованите столици отстоят на километри от централната им част, което автоматично изключва възможността самолет да се приземи в спалнята на мирните граждани (на каквато угроза съм изложена всяка нощ аз в сърцето на София), ни отне 45 минути да се транспортираме от Аерогара Виена до гореспоменатия хотел.
Индустриалните пейзажи, които се редят отвън, не са особено вдъхновяващи, но търпението винаги бива възнаградено. Слизаме на спирка Шьонбрун и за няколко минути се настаняваме в едноименния инн, хвърляме багажа и светкавично се изстрелваме отново навън, за да се опитаме да подобрим рекорда за бърза обиколка на град, разположен върху площ от 414,90 km².
Изчели сме всички пътеписи, вдъхновени от Виена, запасени сме с пълен набор от гайдове и карти, времето е разкошно, докарва го на тропически температури, въобще – почти всичко е на наша страна, освен времето.
Започваме от Двореца Шьобрун, който е на 10 минути пеша от хотела. Не си подготвен за такова великолепие, колкото и разкази да си чул, колкото и снимки да си видял. Мащабите, помпозното великолепие, изобилието на благороден златен материал в екстериора те препарират временно и те карат да отваряш уста като риба на сухо, защото очите не са ти достатъчни да поглъщаш.
И преглъщаш отвреме навреме, за да не се задавиш с разкош!
И Фотоапаратът ми е заслепен, щрака като невиждал, но знам, че не може да улови дори частица от блясъка и великолепието на това място.
След стартовото вцепенение, продължаваме през огромния двор и се озоваваме в градините на двореца. С целия си завиден речник и въображение, трудно мога да свържа 3 смислени изречения, макар и стенографични, с които да опиша зелената им царственост, или ароматите от розовите насаждения, които преливат в цветове и кадифена хармония, „принуждавайки те” да се чувстваш в рая.
Виенски майки с колички са приседнали под ествествени козирки от листа, отдадени на четене на романи, а аз неволно сравнявам градинката, в която синът ми играе – Клошарската зад Джамията с тази градина на Едем. Полегнах мислено до едно спящо бебе и си представих какво виждат очичките му, когато се отворят след сладкия сън - красота, божествена, хипнотизираща. Как това мило дете да не стане втори Моцарт или Климт например...това са само размисли и страсти между редовете...
Пред Шьонбрун на златен постамент се мъдри Златен Моцарт – жив, разбира се, който в почивките между задълженията си на паметник, упътва любознателни туристи като нас.
Оказва се, че същинският център със Свети Стефан в центъра му, отстои не на една ръка разстояние, а на няколко спирки с метрото. След като вече сме му хванали цаката, го яхаме в обратна посока и след 10 минути се озоваваме пред Виенската Опера.
Притичваме от ъгъл на ъгъл, немеем, фотографираме, ахкаме и продължаваме.
Имперският дворец Хофбург, площада Хелденплац със статуята на Карл, победил Наполеон, Белведере, Парламентът, Статуята на чумата, Хундертвасер хаус. ..Идете и вижте, това не се описва!
Във Виена се яде виенски шницел – в една пресечка до Хундертвасер хаус, е закътана малка кръчмичка, с по две маси в един ред, разположени на тротоар 80 см. Други луди като нас се редят на опашка да поседнат на една кълка точно тук и на стаден принцип се нареждаме и ние.
Шницелът си е шницел – огромен, страхотен, не от кайма, а от месо и си струва точно 10 евро със салатката барабар. Виенските наденички биват поднесени с прекисело зеле и странен чипс от варено-пържени ивички картофки. Традиционният микс не струва особено като вкус, иначе струва също 10 евро. Добре, че чашите с вино са достатъчно обемни да измия срама от виенското чело.
Подкрепени в буквалния и преносен смисъл на думата, продължаваме с обиколката из виенските централности. Магазинчетата със сувенири са като мини изложбени зали на Климтовото изкуство – от магнитите до ключодържателите и халбите.
Надписът I love Wien краси тениски, чанти и чадъри и вероятно можете да го чуете от устата на всеки, докоснал се до магията на Виена за 6 часа или 6 дни – без значение...
Бъкано е с галерийки, на които искам да отделя поне 3 дни от следващото си посещение тук. Всичко е толкова камерно, арт, идейно, че губиш представа къде си, просто следваш витрините като тънка червена линия, която отделя битовизма от илюзията – красивата, мечтата...
Като казах витрини – всички, през които надничахме като Гаврошчета в пробега си наоколо, бяха като произведения на изкуството – мислиш, че гледаш сладкишница , а се оказва сапунджийница...
Най-после стигаме до Свети Стефан – заветната ни цел. Обикалях, коленичих, залягах да се опитам да го отснема целия, не ми се отдаде! Това е храм от вдъхновение, с богата орнаментика, кули, готическа дантела от варовик, плочки и витражи. В северната кула звъни втората най-голяма камбана в Европа, а звукът от органите в свещеното му лоно е ухопомрачителен.
Не можем да се откъснем от Дома на Стефан, както го наричат местните. Сядаме да пием виенско кафе + розе точно срещу централния му вход.
Не си говорим, само съзерцаваме и запечатваме мига с всичките си сетива.
Край нас кипи живот – художници рисуват портрети в центъра на площада, тълпи млади модерни люде обикалят от кафе на кафе, празнувайки шанса си да се родят или живеят в този град на артисти и аристократи!
Не искаме да си тръгваме, пускаме монетки във всички налични фонтани, влачим се по пътя към метрото и хотела, но умората си казва думата.
Искаш много от Виена, но тя не е бърза закуска – тя е коктейл от великолепни, качествени съставки и за да се насладиш на вкуса му, ти трябва най-тънката сламка и със сигурност повече от 6 часа...
No comments:
Post a Comment